Читаем Шоколад полностью

— Трябваше д-да из-зчакам мама да излезе. Отид-де на фриз-зьор. Няма да се в-върне преди ш-шест.

Арманд го поглежда. Не се докосват, но усещам как помежду им преминава нещо, сякаш електрическа дъга. Твърде е сложно за разбиране, но лумва нещо като топлина и гняв, смущение, вина. А зад всичко това — обещание за нежност.

— Вир-вода си. Ще ти приготвя нещо за пиене — предлагам аз и се отправям към кухнята. Щом напускам стаята, отново дочувам гласа на момчето, тих и колеблив.

— Благодаря ти з-за книгата — казва. — Донесох я. — Подава я напред като бяло знаме. Вече не е нова, овехтяла е: книга, която е била четена и препрочитана често и с любов. Арманд не пропуска този факт и напрежението се стопява от лицето й.

— Прочети ми любимото си стихотворение — подканва го. От кухнята, докато сипвам шоколад в две високи чаши, докато разбърквам добавката от сметана и kahlua, докато вдигам достатъчно шум със съдовете и бутилките, за да им създам усещането, че са сами, чувам как гласът му укрепва, отначало е треперлив, после все по-уверен, ритмичен. Не различавам думите, но отдалеч звучи като молитва или клетва. Прави ми впечатление, че когато чете, момчето не заеква.

Поставих внимателно двете чаши на бара. Като ме видя да влизам, момчето млъкна насред изречението си, изгледа ме с учтив, но подозрителен поглед, бретонът падна върху очите му като грива на свенливо пони. Благодари ми любезно, после отпи от чашата по-скоро с недоверие, отколкото с удоволствие.

— Не б-бива да пия това — изрече колебливо. — М-мама казва, че от ш-шоколада ми из-збиват пъпки.

— А пък аз мога да се гътна на минутата — находчиво допълни Арманд. Засмя се, видяла израза на лицето му. — Хайде, момчето ми, никога ли не си поставял под съмнение нещо, казано от майка ти? Или ти е промила мозъка дотолкова, че е унищожила и малкото, което съм ти оставила в наследство?

Люк изглеждаше стъписан.

— Ами тя так-ка каз-зва — отрони извинително. Арманд поклати глава.

— Виж сега, ако искам да разбера какво казва Каро, ще си определя среща с нея — вмята. — Мен ме интересуваш ти, ти какво ще кажеш? Умно хлапе си, поне някога беше. Как стоят нещата според теб?

Люк отпи пак.

— Мисля, че преувеличава — рече с тънка усмивка. — Според мен си изглеждаш съвсем добре.

— И не са ми избили пъпки — допълни Арманд. Неочаквано за самия него, Люк избухна в смях. Определено ми харесваше повече така, очите му бяха станали по-лъчисто зелени, дяволитата му усмивка странно напомняше за усмивката на баба му. Все още стоеше нащрек, но зад цялата му предпазливост започнах да долавям бърз ум и свежо чувство за хумор.

Допи си шоколада, но отказа парче торта, въпреки че Арманд изяде две. През следващия половин час двамата се увлякоха в разговор, а аз се преструвах, че си върша работата. Веднъж-два пъти го хванах да ме гледа със сдържано любопитство, внезапната връзка помежду ни се разпадаше в мига, в който се установяваше. Оставих нещата така.


Когато двамата се сбогуваха, вече беше пет и половина. Не си уговориха следваща среща, но свободният маниер, с който се разделиха, предполагаше, че и двамата имат едно и също нещо наум. Малко ме изненада смайващата прилика помежду им, сходният начин, по който предпазливо се обикалят един друг, като приятели, които са се събрали отново след дълги години раздяла. Имат едни и същи тикове и маниери, прям поглед, полегнали скули, остра брадичка. Когато чертите му са в покой, приликата леко се размива, но всяко движение я възобновява, заличава онова изражение на учтивост и галантност, която майка му непрекъснато му налага. Очите на Арманд искрят под периферията на шапката. Люк изглежда почти спокоен, заекването му намалява до леко колебание, едва доловимо. Виждам как се спира на прага, вероятно се пита дали е редно да я целуне. Юношеското му съпротивление срещу допира надделява. Вдига свенливо ръка за довиждане и изчезва.

Арманд се обръща към мен, цяла пламнала и тържествуваща. За секунда лицето й остава незащитено, излъчва неприкрита любов, надежда, гордост. След това сдържаността, толкова типична и за внука й, се възвръща, демонстрира нехайство, гласът й е леко пресипнал.

— Добре се получи, Виан. Може би пак ще дойда. — След което ме поглежда с характерния си открит поглед и протяга ръка към моята. — Ти го доведе. Сама нямаше да успея.

Свих рамене.

— Все някога щеше да стане. Люк вече не е дете. Трябва да се научи да се справя с нещата по собствен начин.

Арманд поклати глава.

— Не, заслугата е твоя — повтори упорито. Бе достатъчно близо до мен, за да усетя уханието на момина сълза, което се носеше от нея. — Откакто си тук, нещата се промениха. Все още го усещам. Всички го усещат. Всичко се преобръща. Ура!

— Но аз не правя нищо — продължих да упорствам, почти заразена от нейната усмивка. — Просто си гледам работата. Въртя си магазина. Просто съм си аз. — Въпреки, че се смеех, се почувствах неловко.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее