Шоколад

— Ами, циганите. Дето живеят по реката — започваше да губи търпение: — Върнаха се и ще искат да… — Успя да си докара едва доловима, елегантна нотка на отвращение — вършат всичко онова, което си вършат.

— Е, и? — подканих я деликатно.

— Ами ще трябва да им покажем, че няма да играем по тяхната свирка! — вече губеше почва под краката си. — Ще се договорим никой да не ги обслужва. Ще ги натирим обратно там, откъдето са дошли.

— О! — най-после ми стана ясно накъде бие. — Нима можем да откажем да ги обслужваме? — попитах с любопитство. — След като имат пари за харчене, нима можем да им откажем?

— Разбира се. Че кой ни пречи? — възкликна припряно.

Замислих се за момент, после й върнах жълтата картичка.

Каролин не сваляше ококорените си очи от мен.

— Значи отказвате? — гласът й се покачи с половин октава, като загуби доста от оттренираната си интонация.

Свих рамене.

— Аз съм на мнение, че щом някой иска да си похарчи парите тук, не е моя работа да го спирам — отвърнах.

— Но обществото… — не се отказваше Каролин. — Сигурна съм, че не искате хора като тях — скитници, крадци, араби, за Бога!…

Връхлетя ме бърз като светкавица спомен: намръщени нюйоркски портиери, парижки дами, туристите около „Сакре Кьор“, стиснали фотоапаратите си в ръце и отвръщащи поглед, за да не гледат просещото момиче с неприлично къса рокличка и прекалено дълги крачета… Каролин Клермон, въпреки че е израсла на село, знае колко е важно да имаш добра modiste40. Консервативният шал около врата й е с марка „Ерме“, парфюмът й е „Шанел“. Отговорът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Струва ми се, че обществото трябва да си гледа своята работа — рекох язвително. — Нито аз, нито който и да било друг можем да определяме как да живеят тези хора.

Каролин ме погледна унищожително.

— Е, щом така смятате — обърна се надменно към вратата, — няма да възпрепятствам повече работата ви — леко натъртване на последните две думи, презрителен поглед към празните столове. — Само се надявам да не съжалявате за решението си, това мога да ви кажа.

— Че защо да съжалявам?

Сви рамене раздразнително.

— Ами ако се яви проблем, или нещо такова — от тона й разбрах, че разговорът ни приключва. — Нали знаете, тези хора могат да причинят какви ли не неприятности. Наркотици, насилие… — киселата й усмивка трябваше да ми покаже, че ако се появи подобен проблем, тя ще се радва да ме види в ролята на жертва. Момчето ме гледаше като паднало от небето. Усмихнах му се.

— Онзи ден се видях с баба ти — заговорих го. — Много ми разказва за теб.

Той пламна, устните му отрониха нещо неразбираемо. Каролин настръхна.

— Чух, че е идвала насам — рече. Усмихна се насила. — Наистина не би трябвало да насърчавате майка ми — добави накрая с престорено нехайство. — И без друго вече е достатъчно зле.

— О, компанията й ми е много приятна — отвърнах, без да свалям очи от момчето. — Толкова е забавна. И удивително умна.

— За възрастта си — довърши Каролин.

— За всяка възраст — не й останах длъжна.

— Е, предполагам за външен човек може да изглежда така — сковано отрони тя. — Но за семейството… — поредната ледена усмивка. — Би трябвало да си давате сметка, че майка ми е доста възрастна. Умът й вече не е какъвто беше. Представата й за реалността… — спря насред изречението с нервен жест. — Сигурна съм, че не е нужно да ви обяснявам.

— Вярно, не е нужно — потвърдих с най-благия си глас. — В крайна сметка не ми влиза в работата.

Видях как присвива очи, схванала язвителността в думите ми. Може да е фанатичка, но далеч не е глупава.

— Искам да кажа… — за момент замлъкна.

За един кратък миг ми се стори, че мярвам весело пламъче в очите на момчето, но може и да съм си въобразила.

— Мисълта ми е, че майка ми невинаги може да прецени какво е най-доброто за нея.

Отново бе взела нещата под контрол, усмивката й бе лакирана точно колкото косата й.

— Този магазин например.

Кимнах с глава, за да я насърча да продължи.

— Майка ми е диабетичка — обясни Каролин. — Докторът неведнъж я е предупреждавал да избягва захарта. Не иска и да чуе. Не приема лечението му. — Погледна сина си някак тържествуващо. — Кажете ми, мадам Роше, нима това е нормално? Нима е нормално да се държи така човек? — гласът й отново изби на фалцет, стана пронизителен и сприхав. Явно се чувстваше неловко. Погледна си часовника.

— Маман, закъснявам — тонът му бе безстрастен и учтив. Към мен: — Извинете ме, мадам, време е да тръгвам за училище.

— Заповядай, опитай моите специални бонбони. За сметка на заведението — подадох му един бонбон, увит в целофан.

— Синът ми не яде шоколад — гласът на Каролин бе станал рязък. — Той е хиперактивен. Болезнено. Знае, че не е полезно за него.

Погледнах момчето. Не ми се виждаше нито болен, нито хиперактивен, само отегчен и малко смутен.

— Много мисли за теб. Баба ти. Защо не наминеш за мъничко да я видиш някой от близките дни. Тя е сред постоянните ми клиенти.

Умните очи за миг блеснаха изпод дългия кестеняв бретон.

— Може — в гласа му нямаше особен ентусиазъм.