— Синът ми няма време да виси из сладкарници и магазини — изстреля надменно Каролин. — Той е умно дете. Знае какво дължи на родителите си — в думите й трептеше заплаха, гарнирана със самодоволни нотки на увереност. Обърна се да излиза покрай Люк, който вече бе на прага, чантата се люлееше в ръката му.
— Люк — гласът ми бе тих, настойчив. Обърна се, някак неохотно. Преди да разбера какво правя, се бях протегнала към него, прониквах зад безизразното лице и виждах… виждах…
— Хареса ли ти Рембо? — заговорих, без да мисля, главата ми се изпълни с образи.
В следващия момент от лицето му струеше чувство за вина.
— Моля?
— Рембо. Беше ти подарила негова стихосбирка за рождения ден, нали?
— М-да — отговорът едва се чу. Умните му сребристозелени очи подириха моите. Видях как леко кимва с глава, сякаш иска да ме предупреди. — Но н-не съм я чел — каза по-високо. — Н-не об-бичам поезия — книга с разръфани краища, прилежно скрита на дъното на дрешника. Момче, което пламенно повтаря омайващите слова. Моля те, ела, прошепвам наум. Моля те, заради Арманд.
Нещо в погледа му трепна.
— Трябва да вървя.
Каролин го чакаше нетърпеливо на вратата.
— Моля те, вземи ги — подадох му малко пакетче бонбони. Това момче има тайни. Усещам как напират да изскочат. Бързо, като внимава да стои встрани от погледа на майка си, взима пакета и се усмихва. Може и да съм си въобразила, но ми се счу, че промълви нещо на излизане.
— Кажи й, че ще дойда — прошепна, — докато маман е на фризьор — и изчезна.
Когато същия ден по-късно Арманд влезе в магазина, й казах, че са идвали. Тя поклати глава и се затресе от смях, когато й предадох разговора ни с Каролин.
— Ха-ха-ха! — притаена в хлътналия фотьойл, с чаша мока в деликатната си хватка, приличаше повече отвсякога на спаружена кукла. — Бедната ми Каро. Не обича да й се напомня, а? — блажено отпи от питието си. — Докъде само е стигнала, а? — запита сама себе си с известно раздразнение. — Да казва на теб какво мога и какво не мога да правя. Диабетичка съм била, значи? Нейният доктор иска всички ни да изкара диабетици — изсумтя: — Е, аз обаче още дишам, нали така? Внимавам за здравето си. Това обаче не им е достатъчно. Искат да държат нещата в свои ръце — поклати глава: — Горкото момче. Заеква, забеляза ли?
Кимнах.
— Майка му е виновна — Арманд свъси чело: — Ако го беше оставила на мира… ама не. Все да го поправя. Все да го влачи със себе си. Все да го изкарва по-зле, отколкото е. Все му имало нещо — въздъхна с отвращение: — Нищо му няма на детето, нищо, което един нормален начин на живот да не може да излекува — заключи накрая категорично. — Поне веднъж да можеше да потича на воля, без да се притеснява какво ще стане, ако падне. Поне веднъж да се почувства свободен. Да диша.
Възразих, че е нормално една майка да се чувства отговорна за децата си, да иска да ги предпази.
Арманд ме погледна с един от онези свои подигравателни погледи.
— Така ли му казваш? По същия начин имелът се опитва да предпази ябълката — изкикоти се. — Някога имах ябълкови дървета в градината си. Имелът ги погълна всичките, едно по едно. Коварно малко растенийце, на вид не е кой знае какво, с красиви плодчета, няма си собствена сила, но, Господи! Толкова е нападателен! — отново отпи от чашата си. — И отравя всичко, до което се докосне — кимна с убеденост: — Като моята Каро. Тя е същата.
Следобед дойде Гийом. Отби се само за малко, бързал за пощальона, да си получи вестниците. Той е страстен читател на филмови списания, макар никога да не е ходил на кино. Всяка седмица получава цял пакет: „Видео“, „Сине-клуб“, „Телерама“ и „Филм еспрес“. Притежава единствената сателитна чиния в селото. В неугледната му къщурка се мъдри огромен телевизор и записващо видео „Тошиба“, монтирано на стената над цял шкаф с видеокасети. Забелязах, че пак носи Чарли на ръце, кучето изглеждаше апатично и отпуснато в прегръдката на господаря си. Сегиз-тогиз Гийом го погалваше по главата с познатия жест, изразяващ едновременно привързаност и чувство за обреченост.
— Как е? — попитах най-сетне.
— О, има и хубави дни — отвърна Гийом. — В него има още много живот — и двамата продължиха по пътя си, дребничкият чевръст човечец, стиснал тъжното си кафяво куче така, сякаш от това зависи животът му.
Малко по-късно край витрината мина Жозефин Муска, но не се отби. Останах леко разочарована, понеже се надявах отново да поговорим, но тя само ме стрелна с безумния си поглед и забърза нататък, напъхала ръце дълбоко в джобовете си. Забелязах, че лицето й е подпухнало, а очите й са като цепки: може би за да се предпази от неприятния ситен дъждец. Вървеше със стиснати устни, увила главата си с плътен бозав шал — като превръзка. Повиках я, но не ми отвърна, само ускори още повече крачка, сякаш бягаше от грозяща я опасност.
Свих рамене и я оставих на мира. За тези неща е нужно време. Понякога цял живот не стига.