Шоколад

— Глупаво е, нали? — очите й се бяха свили на тънички сърпове. — Никога не го обвинявам. Никога. Понякога дори забравям какво се е случило в действителност — пое си дълбоко въздух, сякаш гмурец, който се готви за слизане под вода. — Блъсване във врати. Падане по стълби. Стъпване накриво — звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Усещах как истерията бълбука под повърхността на думите й. — Предразположена към злополуки — такава съм била. Предразположена към злополуки.

— За какво беше този път? — подхвърлих внимателно. — Заради хората от реката ли?

Кимна.

— Те нямаше да сторят никому нищо лошо. Исках да ги обслужа — за секунда гласът й се извиси до пронизителен фалцет. — Не разбирам защо съм длъжна да играя по свирката на оная кучка Клермон! О, трябва да се държим един за друг — изимитира я подигравателно. — За благото на обществото. В името на нашите деца, мадам Муска — поуспокои се, пое си рязко дъх. — А иначе дори не ме поздравява. Не би ме заплюла даже! — въздъхна дълбоко, с усилие потисна гневния си изблик. — Все тая Каро: Каро това, Каро онова. Виждал съм го как я гледа в църквата. „Защо не си като Каро Клермон?“ Този път заваляше с пиянския глас на мъжа си. Успя да докара дори маниерите му, повдигането на брадичката, наперената походка, агресивната стойка. — „Пред нея изглеждаш като трътлеста крава. Тя има стил. Класа. Прекрасен син, който се справя чудесно в училище. А какво имаш ти, а?“

— Жозефин.

Обърна се и ме погледна стреснато.

— Съжалявам. За момент забравих къде…

— Знам — усетих как яростта бълбука във вените ми.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, задето стоя при него толкова години — думите се ронеха вяло от устата й, очите й помътняха, изпълнени с отвращение.

— Не те мисля за глупачка.

Не ме чу.

— Вярно, такава съм си. Глупава и слаба. Не го обичам, не си спомням изобщо да съм го обичала някога. Но като си помисля да го напусна… — замлъкна, не знаеше как да продължи. — Да го напусна наистина — повтори тихо и отнесено. — Не, няма смисъл — отново вдигна поглед към мен. Лицето й бе станало непроницаемо. Край. — Поради тази причина не мога повече да говоря с теб — рече след миг примирено, отчаяно. — Не мога да те оставя да гадаеш, заслужаваш повече от това. Но така се налага.

— Не — възразих. — Не се налага.

— Напротив — яростен, ожесточен отпор срещу възможността да я утеша. — Нима не виждаш? Аз не струвам пукната пара. Крада. Вече те излъгах веднъж. Крада разни неща. Правя го непрекъснато!

— Да, знам — прошепнах нежно.

Просветлението озарява ту мен, ту нея, завърта се плавно между нас като коледна топка.

— Нещата могат да се подобрят — продължавам. — Пол-Мари не е властелинът на света.

— Но би могъл да стане — отвръща на инат.

Усмихнах се. Докъде ли ще стигне, ако насочи тази своя упоритост навън, вместо навътре? Същото се отнася и за мен. Мислите й са толкова близо до мен, мамят ме да проникна в нея. Никак не би ми било трудно да взема нещата в свои ръце… Припряно отхвърлих тази мисъл. Не мога да я притискам за вземането на каквото и да било решение.

— Преди нямаше при кого да отидеш — казах. — Сега вече има.

— Нима? — в нейната уста това ми прозвуча почти като признаване на поражението.

Замълчах. Нека сама си отговори.

Изгледа ме мълчаливо за момент. В очите й блещукаха светлините, идещи откъм „Les Marauds“. Пак си помислих, че и трябва съвсем мъничко, за да се превърне в истинска красавица.

— Лека нощ, Жозефин — не се обърнах да я погледна, но знам, че ме е гледала през цялото време, докато се изкачвах нагоре по хълма. Сигурна съм, че е останала така дълго, след като съм завила зад ъгъла и съм изчезнала от погледа й.

15 Вторник, 25 февруари

Все същия убийствен дъжд. Сякаш част от небето се е повдигнала, за да излее помията си върху живота в аквариума долу. Децата, ярки гумени патета в своите дъждобрани и ботуши, крякат и се клатушкат по площада, виковете им се блъскат в ниските облаци. Работя в кухнята и им хвърлям по едно око. Тази сутрин развалих витрината — вещицата и шоколадовата къщичка, заедно с всичките шоколадови животинки с грейнали лъщящи лица. Анук и приятелчетата й си разделиха лакомствата в почивките между експедициите до дъждовните локви на „Les Marauds“. Жано Дру ме наблюдава с блеснали очи как шетам в кухнята, стиснал във всяка ръка по една гарнирана меденка. Анук е точно зад него, другите деца са се строили зад тях и си шушукат.

— Какво ще е следващото? — гласът на Жано е като на по-голямо момче, нотка на небрежна напереност и капка шоколад на брадичката. — Какво ще сложиш на витрината?

Свих рамене.

— Тайна — отвърнах, без да спирам да добавям с бъркане creme de cacao44 в емайлирана купа с разтопен кувертюр.

— Ама аз сериозно — не се отказва той. — Би трябвало да е нещо, свързано с Великден. Нали се сещаш. Яйца и тям подобни. Шоколадови кокошки, зайци, такива неща. Като в магазините в Ажен.