Шоколад

Все пак по-късно, когато Анук бе отишла да играе в „Les Marauds“ и бях затворила за деня, се улових да се разхождам по „Avenue des Francs Bourgeois“ в посока „Cafe de la Republique“. Мърлява мрачна дупка, замъглени прозорци с неизменния надпис specialite dujour41 а отгоре надвиснал захабен сенник, който още повече затъмняваше и без друго оскъдната светлина. Покрай кръглите маси вътре се пъчат няколко заглъхнали музикални машини. Неколцината посетители обсъждат вяло злободневни грижи над вечните demis и cafes-creme42. Всичко е пропито с тежката миризма на храна, приготвяна в микровълнова печка. Във въздуха се стеле гъста пелена от цигарен дим, макар на пръв поглед никой да не пуши. Забелязах една от жълтите картички на Каролин Клермон, поставена на видно място край отворената врата. Над нея опушено разпятие.

Хвърлих колеблив поглед вътре и влязох.

Муска беше зад бара. Разтегли устни. Погледът му опипа тялото ми. Скришом се плъзна надолу към краката, върна се нагоре към гърдите — бам-бам!… Очите му заблестяха като циферблати на монетен автомат. Подпря се на кранчето за наливно, масивната му ръка трепна.

— Какво да бъде?

— Cafe-cognac, моля.

Беше ми поднесено в малка кафява чашка с две увити бучки захар. Занесох го на масата до прозореца. Неколцина възрастни мъже, единият с Legion d’honneur43 на разръфания ревер, ме изгледаха подозрително.

— Искаш ли компания? — ухили се мазно Муска иззад бара. — Нещо ми се виждаш малко… самотна, така си седиш тука сам-самичка.

— Не, благодаря — отвърнах учтиво. — Всъщност надявах се да се видя с Жозефин. Тук ли е?

Онзи ме изгледа кисело, доброто му настроение мигом се изпари.

— А, да, сърдечната ти дружка — гласът му прозвуча студено и недружелюбно. — Е, изпусна я. Тъкмо се качи да си полегне. Пак нейните отвратителни главоболия — започна да лъска една чаша с настървение. — По цял следобед кръстосва магазините, а като дойде проклетата вечер, се тръшва на леглото.

— Добре ли е?

Той ме погледна.

— Разбира се, че е добре — сопнато: — Че какво да й е? Ако Нейно госпожино проклетство благоволяваше от време на време да си надига тлъстия дирник, можеше дори да сколасваме да въртим бизнеса — напъха парцала в чашата и изсумтя от усилието. — Искам да кажа — махна многозначително с ръка, — нали разбираш, само се огледай наоколо — погледна ме, сякаш се канеше да каже още нещо, после погледът му се плъзна покрай мен към вратата. — А! — явно се обръщаше към някой извън моето полезрение. — Не чувате ли бе, хора? Затворено е!

Дочух мъжки глас, който изломоти нещо неясно в отговор. Муска разтегли устни в широка усмивка, в която нямаше нито капчица искреност.

— Неграмотни ли сте, идиоти такива! — протегна се иззад бара да покаже двойната жълта картичка, която вече бях забелязала край вратата. — Дим да ви няма, пръждосвайте се!

Протегнах се да видя какво става. На входа бяха застанали колебливо петима души, двама мъже и три жени. Не ги познавах, не бяха забележими с нищо, освен с излъчването на непогрешима другост. Закърпените панталони, грубите ботуши, избелелите тениски, които ги белязваха като чужденци, аутсайдери. Как само ми е познат този момент. Някога и мен ме гледаха така. Мъжът, чийто глас бях чула, бе червенокос, прихванал косата си със зелена лента, която минаваше през средата на челото му. Имаше живи, предпазливи очи. Спазваше недвусмислено неутрален тон.

— Не сме дошли да продаваме. Искаме само да си купим по бира и малко кафе. Няма да създаваме никакви проблеми.

Муска го изгледа надменно.

— Вече ви казах, затворено е.

Една от жените, раздърпана слабовата девойка с белег на веждата, стисна червенокосия за ръката.

— Няма смисъл, Риж. Хайде да…

— Чакай малко — онзи нетърпеливо я отблъсна от себе си. — Не разбирам. Дамата, дето беше тука само преди минутка… жена ти… тя щеше…

— Майната и на жена ми! — изруга Муска на висок глас. — Тя не може да си намери задника с две ръце и джобно фенерче! Над вратата е написано моето име и ви казвам… че е… затворено! — беше излязъл три крачки пред бара, препречил прага, вдигнал ръце на хълбоците. Приличаше на горилест гангстер от мафиотски филм. Забелязах жълтеникавия цвят на кокалчетата, впити в колана му, чух свистенето на дъха му. Цялото му тяло кипеше от ярост.

— Така — по лицето на Рижия не можеше да се прочете нищо. Бавно обиколи с враждебен поглед малцината посетители. — Затворено значи — още едно кръгче из кафенето. Очите ни се срещнаха за миг. — Затворено е за нас — заключи тихо.

— Не си бил толкова тъп, колкото изглеждаш — изсъска Муска тържествуващо и заядливо. — Последния път ни дойде до гуша от измет като вас. Сега тая няма да я бъде!

— Хубаво — Рижия се обърна да си върви.

Муска го изпрати, пристъпвайки сковано зад него, сякаш куче, подушило наближаваща битка.

Заобиколих го, без да кажа нито дума, като оставих недопитото си кафе на масата. Предполагам не е очаквал да му оставя бакшиш.