Шпионинът

— Да, млада госпожице… — Този път полковник Уелмър бе прекъснат от смеха на човек, когото досега никой не бе забелязал.

До стаята, в която се намираха тримата имаше друга и течението беше отворило вратата помежду им. Близо до нея те видяха да седи един хубав млад човек, който, ако се съди по усмивката му, явно бе слушал разговора им с удоволствие. Той веднага стана и с шапка в ръка влезе в стаята — висок и строен, мургав, с искрящи черни очи от които веселостта все още не беше изчезнала, когато се поклони на дамите.

— Мистър Дънуди! — извика Сара изненадана — Не знаех, че сте у дома, в тази стая щяхте да намерите повече прохлада!

— Благодаря ви — отговори той — но трябва да намеря брат ви, който ме остави тук да чакам в засада, както той се изрази и обеща да се върне преди един час. — Без никакво по-нататъшно обяснение младежът се поклони любезно на дамите и хладно на джентълмена и тръгна. Франсис го последва във вестибюла и като се изчерви попита забързано:

— Но защо? Защо ни оставяте, мистър Дънуди? Хенри трябва скоро да си дойде.

Джентълменът взе ръката й в своята и строгото изражение на лицето му бе заменено от възхита. Той отговори:

— Ти го подреди чудесно, малка сънародничке. Никога, ама никога не забравяй земята, която те е родила. Помни — ако си внучка на англичанин, ти също така си внучка и на Пейтън.

— О, трудно ще забравя това — отвърна засмяното момиче — с постоянните лекции за нашето родословно дърво на които ни подлага леля Жанет. Но защо си отивате?

— Бързам за Вирджиния и имам да свърша много неща. — Той стисна ръката й и като погледна назад затваряйки вратата, възкликна:

— Бъди вярна на страната си. Бъди американка. Момичето му изпрати въздушна целувка и като покри пламтящи страни с красивите си ръце, се прибра в стаята си, за да скрие объркаността си.

Поставен между нескрития сарказъм на Франсис и зле прикритото презрение на младия човек, полковник Уелмър се почувства в неловко положение, но тъй като се срамуваше да изрази възмущение за такава дреболия в присъствието на своята възлюбена, той се задоволи да каже надменно:

— Доста своеволно поведение за момче в неговото положение. Чирак в магазин, с вързопче предполагам.

Представата за мистър Пейтън Дънуди като магазинерски чирак никак не се вместваше в главата на Сара и тя се огледа изненадано наоколо, когато полковникът продължи:

— Този мистър Дън… Дън…

— Дънуди! О не, той е роднина на леля ми — извика младата дама — и близък приятел на брат ми, заедно бяха на училище и се разделиха едва в Англия, когато единият отиде в армията, а другият във Френската военна академия.

— Очевидно е хвърлил парите си на вятъра — отбеляза полковникът, издавайки озлоблението си, което неуспешно се мъчеше да скрие.

— Да се надяваме, че е така — додаде Сара с усмивка — защото се говори, че ще се присъедини към бунтовническата армия. Той току що пристигна с френски кораб и може скоро да го видим с оръжие в ръка.

— Е, нека. Желая на Вашингтон много такива герои. След това той смени темата с по-приятна, като насочи разговора към тях самите.

Няколко седмици след тази сцена армията на Бъргойн се предаде. Мистър Уортън, който вече започваше да се съмнява в резултатите от войната, за да спечели благоразположението на сънародниците си и за да достави удоволствие и на себе си, повика дъщерите си. Мис Пейтън се съгласи да ги придружи. Оттогава, до момента от който започнахме нашия разказ, те живееха като едно семейство.

Капитан Уортън, разбира се, се движеше с армията, но веднъж или два пъти, когато големи техни отряди бяха действали в околностите на Локъст той бе успял да открадне кратки срещи със семейството си. Сега обаче беше минала цяла година без да ги е виждал и нетърпеливият Хенри се беше маскирал както споменахме, но за нещастие, пристигна в имението, в което рядко идваха външни хора, когато там бе дошъл непознат и доста подозрителен гостенин.

— Мислиш ли, че ме подозира? — попита загрижено капитанът, след като чу мнението на Цезар за скинърите.

— Как би могъл, след като сестрите ти и баща ти не можаха да те познаят? — извика Сара.

— Има нещо съмнително в държанието му. В очите му има твърде много любопитство за обикновен човек — продължи младият Уортън замислено. — И лицето му ми е познато от някъде. Съдбата на Андре23 предизвика голямо недоволство и у двете страни. Сър Хенри заплашва, че ще отмъсти за смъртта му, а Вашингтон е непреклонен, сякаш командва половината свят. Ако имам нещастието да попадна в ръцете им бунтовниците ще решат че съм подходящ за плановете им.

— Но, синко — каза бащата с тревога — ти не си шпионин! И не си на бунтовническа, тоест, американска територия. Тук няма какво да се шпионира!

— Това може да се оспори — продължи младежът замислено. — Редиците им бяха достигнали Уайт Плейнс24, когато минах маскиран. Вярно, намеренията ми са съвсем невинни, но как би им изглеждало на тях? Идването ми тук може да се тълкува като прикритие за други намерения. Спомнете си, сър, как се отнесоха с вас, когато преди година ми изпратихте плодове за зимата.