Шпионинът

Мистър Уортън се оттегли в Локъст със сърце, разбито от болката по останалите назад неща свързани с жена му, която той обожаваше, но се подчини на благоразумието, което силно призоваваше в полза на земните блага. В хубавата му градска къща междувременно живееха двете му дъщери и леля им. Полкът, в който служеше капитан Уортъп, беше част от постоянния градски гарнизон и присъствието на сина беше немалка утеха за бащата, непрестанно измъчван от мислите за липсващите му дъщери. Но капитанът беше млад и беше войник — преценките му за хората не винаги бяха от най-мъдрите, а и беше склонен да смята, че в червен мундир никога не може да се скрие безчестно сърце.

Къщата на мистър Уортън се превърна в моден салон за офицерите от кралската армия, така както и къщите на всички, които заслужаваха вниманието им. Последиците от тези връзки за малка част от посещаваните бяха щастливи, за други бяха разочарование, тъй като подклаждаха надежди, които никога нямаше да се сбъднат и за нещастие, за не малко те бяха унищожителни. Известното богатство на бащата и присъствието на брата премахваха всякакви опасения от този род у двете млади дами. Но не беше възможно да се приема несериозно цялото внимание и възхищение, с което обсипваха хубавата фигура и прекрасното лице на Сара Уортън. Поради климата в страната тя беше узряла рано и след обучението се беше превърнала в безспорната красавица на града. Никой не се наемаше да и оспори тази женска територия, освен разбира се, след известно време сестра й. На Франсис не й достигаха няколко месеца до вълшебната шестнадесетгодишна възраст и мисълта за конкуренция беше далеч от ума и на двете сестри. Наистина, освен разговорите с полковник Уелмър, за Сара най-голямо удоволствие беше да наблюдава напълващата красота на малката Хеба19, която играеше наоколо с цялата невинност на младостта, с пламенността и дяволитостта характерни за местния темперамент. Дали защото Франсис въобще не получаваше комплиментите, които получаваше сестра й, но дискусиите на политически теми, между военните контета, които често посещаваха дома им, се отразяваха на двете по съвсем различен начин. Тогава сред британските офицери беше на мода да се омаловажава противника и Сара приемаше всички празни излияния на ухажорите си за чиста монета. Първите политически мнения, които Франсис бе чула бяха придружени от подигравки към поведението на съотечествениците й. В началото тя им вярваше, но понякога идваха генерали, които за да оправдаят себе си, трябваше да казват истината за враговете си. Постепенно Франсис се изпълни със съмнения по отношение на твърденията за неспособността на съотечествениците си. Полковник Уелмър беше един от тези, които най-много се радваха, когато имат възможност да упражняват остроумието си върху нещастните американци и след време Франсис започна да слуша красноречието му с голямо подозрение, а понякога и с неприязън.

През един горещ, зноен ден, тримата бяха в гостната на баща им — Сара и полковникът седяха на канапето, заети в битка с погледи, подпомогнати от разговорите за дреболии, а Франсис бродираше в срещуположния ъгъл на стаята. Джентълменът внезапно възкликна:

— Колко весел ще стане градът, когато приетите армията на генерал Бъргойн, мис Уортън!

— О, колко чудесно ще бъде — отговори Сара без да мисли — зная, че с тази армия пътуват много очарователни жени, ще бъде много весело.

Франсис тръсна назад гъстата си руса коса и вдигна очи, изпълнени с пламъка на националното й чувство. След това се разсмя и попита със скрита ирония:

— Толкова ли е сигурно, че ще позволят на генерал Бъргойн да стигне до града?

— Позволят?! — повтори полковникът. — А кой може да забрани, хубава мис Фани?

Франсис беше в тази възраст, в която младите хора най-много следят за положението си в обществото — не още жена, но вече не и дете. Това „хубава мис Фани“ беше твърде фамилиарно, за да се преглътне и тя сведе поглед към работата си с поаленели страни.

— Генерал Старк20 взе германците21 в плен — отговори тя с присвити устни — няма ли да реши, че англичаните ще са опасни, ако се разхождат свободно?

— О, но както казваш, те са германци — каза полковникът, ядосан, че трябва да обяснява всичко това — обикновени наемници. Но когато става дума за истински британски полкове, разликата е много голяма.

— В това няма никакво съмнение — каза Сара, без да приема неприязънта на полковника към сестра й върху себе си, но вече приветстваща в сърцето си британската победа.

— Кажете, полковник Уелмър — каза Франсис, възвърнала доброто си настроение, и пак повдигна поглед към лицето на джентълмена — този лорд Пърси от Лексингтън, сънародник ли е на този, който се е бил при Чеви Чейс22?

— О, мис Фани, ставате истински бунтовник — каза полковникът като се опита да прикрие със смях гнева, който го бе обзел. — Това, което ви доставя удоволствие да намеквате, че е било бягство, всъщност беше най-обикновено преднамерено отстъпление… един вид…

— Битка в бягство — прекъсна го момичето, като особено наблегна на втората дума.