Шпионинът

— Нека Бог те възнагради и те направи победител над враговете ти — каза Бърч и хвана ръката на Лоутън със сила, каквато не можеше да се допусне за слабото му тяло.

— Чакай — каза Лоутън. — Само една дума… Това ли си, за което се представяш? Можеш ли… такъв ли си…?

— Шпионин на краля — прекъсна го Бърч като извърна лице и се опита да освободи ръката си.

— Тогава бягай, нещастна твар — каза войникът и пусна ръката му. — Или алчността или заблудата са подмамили едно честно сърце в грешния път.

Ярката светлина от пожара достигаше на голямо разстояние, но Лоутън едва бе завършил изречението си, когато слабата фигура на търговеца се плъзна в светлото петно и изчезна в мрака отвъд.

Погледът на капитана се задържа още миг на мястото където бе изчезнал този необясним човек и след това се обърна към още безчувствената Сара. Той я вдигна като заспало дете и я занесе при близките й.

XXIII ГЛАВА

И чарът й сега линей,

духът й веч е тъжен,

Уви, такава красота за дълго не живей,

красивите цветя, как рано те загиват!

Как тъжни са градините

след бяга на годините!

Как силно променени след утрото на младостта!

Но де са обожателите и сега?

Уви! Не ще да има някой

на който да опре тя своята душа.

Гробът на Синтия

От къщата останаха само стените и те, почернели от дим и лишени от орнаментите си бяха само мрачни паметници на някогашното им съдържание и спокойствието царуващо между тях. Покривът заедно с останалата дървения се бе съборил в избите и сега само въглените им хвърляха слаби отблясъци през прозорците. Ранното бягство на скинърите позволи на драгуните да се опитат да спасят колкото се може повече от покъщнината, която сега лежеше на купчини по двора и придаваше на гледката последните щрихи на отчаянието. Когато някой по-силен лъч светлина се издигнеше над руините в далечината можеха да се видят сержант Холистър и хората му, въз седнали конете с изправени стойки и край тях кобилата на мисис Фланаган, която бе успяла да измъкне юздата си и сега пасеше кротко край пътя. Самата Бети бе дошла до сержанта и с невероятно самообладание наблюдаваше събитията. Тя неведнъж напомни на събеседника си, че след като явно сражението е свършило, дошло е времето за плячкосване, но ветеранът я осведоми за заповедите си и остана непреклонен и непоклатим на мястото си. Когато перачката видя капитан Лоутън да излиза иззад постройката със Сара на ръце, тя се осмели да отиде сред войниците. Капитанът остави Сара на едно канапе, изхвърлено през прозореца от хората му и се оттегли, за да могат близките й да се погрижат за нея. Мис Пейтън и Франсис се втурнаха към нея веднага, забравили всичко, освен желанието да и помогнат, да я поемат от войника но празният поглед и зачервеното лице ги върнаха към реалността.

— Сара, дете мое! — каза лелята и прегърна безчувствената си племенница. — Ти си спасена и нека Бог благослови този, който го направи!

— Виж! — каза Сара като леко я отблъсна и посочи просветващите развалини. — Прозорците са осветени в чест на моето пристигане! Те винаги посрещат така булката, той ми каза така, но вслушай се и ще чуеш камбаните!

— Тук няма булка, няма радост, няма нищо освен скръб!

— извика Франсис с не по-малко лудост в гласа от сестра си.

— О, защо Небето не те върне отново при нас, тук на земята!

— Мълчи, глупаво момиче! — каза Сара с престорена жална усмивка. — Всички не може да са щастливи едновременно. Сигурно нямаш брат или съпруг, за да те утешат… Но ти си красива и ще си намериш, но — гласът и спадна до шепот — внимавай да няма друга жена, ужасно е да си помислиш какво ще стане, ако той има две жени!

— Шокът е увредил ума й! — извика мис Пейтън. — Моята Сара, моята прекрасна племенница е полудяла!

— Не, не, не, не. Тя има треска! Замаяна е! Ще се оправи. Трябва да се оправи!

Лелята с надежда се хвана за думите й и изпрати Кейти да потърси помощта и съвета на доктор Ситгрейвз. Тя намери хирурга да търси приложение на професията си сред войниците и да оглежда педантично всяка драскотина, за която успее да получи Признание от загрубелите мъже. Той веднага се отзова на повикването и след минута застана до мис Пейтън.

— Това е тъжният край на една така щастливо започната вечер, мадам — отбеляза той с успокоителен тон. — Войната е съпътствана от нещастия, независимо, че без съмнение служи на каузата на свободата и спомага за развитието на медицинската наука.

Мис Пейтън не можа да отговори, а само посочи племенницата си.

— Това е треска — каза Франсис. — Вижте как стъклени са очите и, погледнете — колко зачервени са страните й!