Шпионинът

Хирургът започна да проучва симптомите на пациентката си, а след това мълчаливо взе ръката й в своята. Рядко по замисленото и загрубяло лице на доктор Ситгрейвз се изписваха силни чувства. Той ги контролираше и чертите му почти никога не издаваха какво всъщност става в душата му. Сега обаче нетърпеливите погледи на лелята и сестрата веднага доловиха истината. След като задържа за минута красивата, оголена до лакътя и искряща от бижута ръка, която Сара не прибра, той я остави и като потри очите си, обърна се тъжно в страни.

— Тук няма треска, мадам. Това е заболяване, което времето и грижите ще излекуват. С Божията благословия, само те ще бъдат лек за нея.

— А къде е негодникът, който причини това нещастие? — възкликна Сингълтън и отблъсна ръката на ординареца си, който се опита да му помотае в усилието да се надигне от стола, на който седеше изнемощял. — Ако враговете ни могат да нанасят такива рани след като са сразени, напразни са победите ни!

— Защо мислиш, глупаво момче, — каза Лоутън с горчива усмивка — че сърцата в колониите имат право на чувства? Нима Америка не е само сателит на Англия — да прави каквото тя иска, да я следва където поиска, да свети, така че майката-родина да изглежда още по-великолепна с това сияние? Забравяш че е чест за един колонист да бъде унищожен от ръцете на дете на Англия.

— Не забравям, че нося сабя — каза Сингълтъп и отново се отпусна назад. — Но нямаше ли ръка, готова да отмъсти за страданията на това красиво момиче? Да плати за нещастията на побелелия и баща?

— Нито ръце, нито сърца липсват за такова дело — каза Лоутън свирепо. — Но понякога късметът помага на развратниците. Боже, бих дал коня си да мога да се срещна с този изверг очи в очи.

— Не! Капитане, драги, не се разделяй с коня — каза Бета — Ак’ питаш който тря’а, ш’ти дадат бая за него, кат’ закъсаш за сребро. Я к’ви крака има и скача кат’ катерица!

— Жено, не един, петдесет коня, най-добрите отглеждани по бреговете на Потомак ще продам за никаква цена, само за един удар срещу негодника!

— Хайде — каза лекарят — нощният въздух не е полезен за Джордж или за тези дами, трябва да ги заведем където може да им се окаже медицинска помощ и да отдъхнат. Тук останаха само развалини и миазмите от блатата.

Никой не можеше да възрази на това разумно предложение и Лоутън даде заповед да се отведат всички във Фор Корнърс.

В периода, за който разказваме, в Америка имаше малко и неотличаващи се един от друг производители на екипажи и всяка каляска, имаща претенции за престижност, бе резултат от труда на Лондонските работилници. Когато мистър Уортън напусна града, той бе един от малкото хора, които поддържаха собствен екипаж и когато мис Пейтън и дъщерите му се присъединиха към него по-късно, това стана с тежката каляска, която на времето бе правила толкова силно впечатление в криволиците на Куийн стрийт или на просторния Бродуей. Това превозно средство стоеше там, където бе оставено тогава и единствено възрастта на конете бе причина да се избегне секвестирането на любимката на Цезар от враждуващите в околността групировки. Подпомогнат от няколко драгуни чернокожият с натежало сърце се запъти да я подготви за дамите. Това бе едно тромаво превозно средство, чиято тапицерия и обшивки с променен цвят явно се нуждаеха от намесата на изкуството, създало първоначалния му блясък. Лъвът от великолепния герб на Уортън бе полегнал в пищния образец на хералдическото изкуство, който говореше за висш служител на църквата, а митрата, чийто блясък започна да се показва под американския прахоляк, говореше за ранга на първоначалния му притежател. Файтонът, с който бе дошла Изабела Сингълтън, също бе невредим, тъй като конюшнята и другите постройки не бяха засегнати от пламъците. Мародерите сигурно не т биха оставили в нея конете, ако ненадейното нападение на Лоутън бе осуетило плановете им не само за това, но и за много други неща. На място оставиха патрул под командването на Холистър, който след като се увери, че враговете са от смъртен произход зае поста си с възхитително хладнокръвие и умелост. Той оттегли хората си в тъмнината, така че да не се виждат, докато все още достатъчната осветеност на развалините му даваше възможност да види всеки, който се опита да се приближи с цел да граби.

Удовлетворен от тази предвидливост, Лоутън разпредели хората. Мис Пейтън, двете сестри и Изабела бяха настанени в каляската, а капитан Сингълтън зае каручката на Бети Фланаган, която бе снабдена с одеяла и дюшек. Доктор Ситгрейвз пое управлението на файтона, в който седна мистър Уортън. Какво е станало с останалите членове на домакинството не се знае, защото освен икономката, там бе само Цезар. След това Лоутън даде знак за тръгване. Сам той се забави малко, за да прибере няколко цепни сребърни предмети, които биха предизвикали собствените му хора и след като се увери, че повече няма какво да поставя на изпитание честността им, качи се на коня си с намерение да застане на края на колоната.