Шпионинът

По това време един от конниците се бе върнал и съобщи, че нищо не пречи да продължат. Те тръгнаха, но с голяма предпазливост.

— Куражът и разумността красят войника, Мисис Фланаган — каза Сержантът — без едното, може да се каже, другото не струва нищо.

— Разум без кураж, туй ли искаш да кажеш? И аз тъй мисля, сержант. Ма кобилката напъва на юздите и без т’ва.

— Бъди търпелива, добра жено. Тихо! Какво е това? — каза Холистър, който чу изстрела от пистолета на Уелмър. — Кълна се, че това бе пистолет и при това един от нашите. Задните, избързайте напред. Мисис Фланаган, налага се да ви оставя.

След като каза това, той избърза напред и вече напълно възстановил способностите си, след като чу звук, който разбираше, застана начело на колоната с военна гордост, която перачката не успя да види поради тъмнината. Сега вече се чуваха залпове от мускети и сержантът извика:

— Напред! Бързо!

След миг се чу препускане на кон, идващ към тях по пътя, със скорост, подсказваща, че става дума за живот или смърт. Холистър отново спря хората си и избърза сам, за да посрещне ездача.

— Стой! Кой е там? — извика той.

— Ха, Холистър, ти ли си? — извика Лоутън. — Както винаги готов и на поста си. Но къде са хората?

— Под ръка са, сър, и са готови да ви последват навсякъде — каза ветеранът доволен, че от плещите му се смъква една отговорност и готов да го поведат срещу враговете.

— Това е добре — каза капитанът, като стигна до хората, и след няколко окуражителни думи ги поведе надолу към долината с темпото, с което бе дошъл. Нещастната кобила на Бети скоро изостана назад и кръчмарката отби в страни от пътя.

— Веднага са познава, че капитан Джак е с тях — промърмори тя. — Втурнаха се като негри на празник. Е, ще вържа кобилката на тоз стобор и ще ида до долу пеша. Няма що да излагам животното да го наранят.

Ездачите последваха Лоутън без страх и размисъл. Дали ставаше дума за банда беглеци, или подразделение на кралската армия, те също така не знаеха. Но те знаеха, че офицерът начело се отличава със смелостта си и храбростта си, а тези качества пленяват немислещите войници. Когато приближиха Локъст, драгунът спря конниците и се приготви за нападението. Той слезе от коня и нареди на осем драгуни да направят същото. После каза на Холистър:

— Стой тук и пази конете. Ако нещо се опита да премине, спри го, или го съсечи и…

В този момент пламъците избухнаха през таванските прозорци и кедровия покрив, и ярка светлина освети нощта.

— Напред! — извика той. — Напред и никаква пощада докато не си получат заслуженото!

В гласа му имаше свирепост, която достигаше до сърцата, дори и сред ужасите в къщата. Главатарят на скинърите хвърли плячката си и за миг застана вцепенен от безумен страх. След това изтича до един прозорец и отвори кепенците. В този момент в стаята се втурна Лоутън с извадена сабя.

— Умри, изчадие! — драгунът разцепи главата на един мародер до долната челюст, но главатарят успя да скочи навън и да избегне възмездието. Писъците на жените възстановиха присъствието на духа му и молбите на свещеника го принудиха да се погрижи за безопасността на семейството. Още един от бандитите бе попаднал на драгуните и бе намерил смъртта си, но другите бяха усетили опасността навреме. Заети със Сара, жените не бяха усетили влизането на мародерите, въпреки че огънят бушуваше около тях със сила, която заплашваше да разруши къщата. Писъците на Кейти и на жената на Цезар заедно с шума и виковете в съседната стая най-накрая накараха Изабела и мис Пейтън да осъзнаят опасността.

— Милостиви Боже! — възкликна разтревожена лелята. — В къщата става нещо ужасно, и ще има пролята кръв.

— Но няма кой да се сбие! — отговори Изабела, с лице по-бледо от това на мис Пейтън. — Доктор Ситгрейвз е доста мирен човек, а не вярвам капитан Лоутън да се самозабрави до толкова.

— Южняшкият темперамент е буен и огнен — каза мис Пейтън — а брат ти, слаб и неоздравял цял следобед изглежда зачервен и ядосан.

— Боже мили — извика Изабела като с усилие се задържа на канапето до Сара. — По природа е кротък като агне, макар че като се ядоса става по-страшен и от лъв.

— Трябва да се намесим. Присъствието ни ще успокои караницата, а може и да спаси нечий живот.

Мис Пейтън, готова да изпълни това, което смяташе за дълг на пола и природата си, тръгна към вратата с достойнството на обидена жена, а Изабела я последва. Стаята в която бяха, се намираше в едно от крилата и се свързваше с главния вестибюл на къщата през един дълъг и тъмен коридор. Сега той бе осветен и в края му видяха няколко фигури, които изтичаха толкова бързо, че не успяха да разберат какво точно правят.

— Да отидем там — каза мис Пейтън с твърдост изписана на лицето. — Те трябва да уважават дамите.