Шпионинът

Изненадан и невъоръжен, Лоутън не загуби присъствие на духа и понеже бе наясно, че от тези, които го нападат не може да очаква милост, той впрегна гигантската си сила до краен предел срещу четиримата скинъри, които скочиха едновременно срещу него. Трима го хванаха за ръцете и врата, с намерение да парират усилията му и да го завържат с въжета. Той отхвърли единия към стената на къщата с такава сила, че той падна зашеметен от удара, но четвъртият го хвана за краката и Лоутън падна на земята, повличайки и нападателите си. Борбата на земята бе кратка но ужасна — псувни и най-скверни злословия се чуха от устите на мародерите, напразно призоваващи на помощ останалите от бандата, които гледаха застинали в ужас. Чу се тежкото дишане на единия от биещите се, после приглушените стонове на човек, когото душат, а един силует се отскубна и побягна. И Уелмър, и слугата на Лоутън избягаха — първият в конюшните, а вторият, за да вдигне тревога, като остави всичко в тъмнина. Изправената фигура се метна на оставеният без надзор кон и искрите изпод подкованите копита на животното показаха, че той се устремява със скоростта на вятъра към пътя.

— По дяволите, избяга! — извика главатарят прегракнал от яд и умора. — Стреляйте, огън! Свалете го или ще е късно!

Заповедта бе изпълнена и за миг всички се ослушаха с празната надежда да чуят падането на тежкото тяло на Лоутън от жребеца.

— Няма да падне и да е убит — промърмори един. — Виждал съм ги тези вирджинци да седят на конете с два-три куршума в тях, дори и като умрат!

Един порив на вятъра донесе звука на конски тропот от долината, който, поради скоростта явно бе контролиран от човек.

— Тези обучени коне винаги спират, когато ездачът им падне — обади се един от бандата.

— Значи нищо му няма — извика главатарят и гневно удари мускета си в земята. — На работа веднага. След половин час, този хленчещ сержант с хората си ще е тук. Ще имаме късмет, ако изстрелите не са ги изкарали навън. Бързо, всеки на работа. Запалете стаите, димящите развалини са добро прикритие за злите дела!

— Какво да правим с тая купчина — попита друг, който побутна тялото лежащо там, където го бе отхвърлила силната ръка на Лоутън. — Малко разтривки и ще се свести.

— Остави го да лежи. Ако беше наполовина мъж, драгунът щеше да ми е в ръцете. Влизайте в къщата и палете. Тук не може да има грешка — има достатъчно сребро за да станете всички джентълмени, а и да си отмъстите.

На мисълта за среброто никой не можеше да устои и като оставиха падналия, който вече проявяваше слаби признаци на живот те се втурнаха трескаво към къщата. Уелмър се възползва от възможността и като се измъкна от конюшнята със собствения си кон успя да излезе незабелязан на пътя. За миг се поколеба дали да се отправи към мястото, където бе разположен постът, за да се опита да спаси семейството или да се възползва от размяната осъществена от свещеника и свободата си, и да потърси кралската армия. Срамът и чувството му за вина го накараха да вземе второто решение и той се отправи към Ню Йорк, попарен от чувството за собствено падение и изпълнен с опасения от срещата с една гневна жена, за която се бе оженил по време на последното си посещение в Англия, и с чиито претенции, след като бе наситил страстта си бе решил никога да не се съгласява. В объркването и хаоса на момента никой не забеляза изчезването на Лоутън й Уелмър, а Мистър Уортън се нуждаеше от грижите както на лекаря, така и на свещеника. Изстрелите обезпокоиха семейството и само няколко мига минаха, преди в стаята да влезе главатарят, заедно с още един от бандата.

— Предайте се! Слуги на крал Джордж! — изкрещя главатарят и опря мускета си в гърдите на доктор Ситгрейвз. — Или ще пусна малко роялистка кръв от вените ви.

— По-полека, по-полека приятелю — каза докторът. — Без съмнение си по-голям майстор да нанасяш рани, отколкото да ги лекуваш. Оръжието, което така невнимателно държиш, е извънредно опасно за човешкия живот.

— Подчинявай се или ще получиш съдържанието му!

— Защо и откъде накъде да се подчинявам? Аз не участвам в бойни действия. Условията на капитулацията трябва да се обсъждат от капитан Джон Лоутън, макар че не мисля, че подчинението е нещо, на което той е особено податлив.