Шпионинът

Франсис видя как къщата на починалия бавно изчезва от погледа с настъпването на мрака и това увеличаваше вледеняващата печал на гледката. Капитан Сингълтън спеше под наблюдението на ординареца си, а сестра му бе убедена да се прибере в стаята си и да приеме почивката, от която пътуването предната вечер я бе лишило. Стаята на мис Сингълтън бе свързана със стаята, в която бяха сестрите с допълнителна врата, която сега бе открехната и Франсис се приближи до нея с доброто намерение да види дали гостенката си почива, но бе силно изненадана, когато видя, че не само не спи, но и няма изгледи да го направи. Черните кичури, които по време на обяда бяха прибрани на върха на главата й, сега падаха свободно над раменете и гърдите й, като й придаваха нещо диво. Маслиненочерните й очи, които остро се открояваха на снежната белота на лицето и, бяха приковани към една снимка, която тя държеше в ръцете си. Дъхът на Франсис спря, когато едно движение на Изабела и позволи да види, че снимката беше на мъж в добре познатата униформа на южняшката конница и инстинктивно сложи ръка на сърцето си, за да успокои туптенето му, когато и се стори че познава чертите, които бяха толкова дълбоко вписани във въображението й. Тя почувства, че върши нещо неприлично, но емоциите й бяха твърде силни, за да може да заговори. Тя се върна назад и седна на стол, от който все още можеше да вижда непознатата, от чието лице тя не можеше да отдели очите си. Изабела бе твърде погълната от това, което правеше, за да забележи треперещата фигура на свидетелката на действията си и притисна снимката до устните си по начин, който говореше за най-дълбока страст. Изражението на лицето на гостенката бе толкова непостоянно и промените бяха толкова бързи, че Франсис едва успя да разбере чувствата й, преди те да бъдат заменени от други — също така силни и привлекателни. Преобладаваха възхищението и тъгата, и второто личеше от големите капки, които падаха от очите й върху снимката, и които се стичаха по страните й на такива интервали, които говореха, че мъката и е твърде голяма, за да бъде изразена по обикновен начин. Всяко нейно движение бе белязано с характерната за пея пламенност и всяко чувство изпълваше докрай сърцето и. Гневът на вятъра вън, докато свистеше около ъглите на къщата, бе в хармония с чувствата и тя отиде до прозореца на стаята. Сега Франсис не можеше да я вижда и тъкмо щеше да стане и да се приближи до нея, когато една вълнуваща мелодия я прикова на мястото й. В пея имаше нещо диво и необуздано, и макар че гласът не бе силен, песента надминаваше всичко, което Франсис някога бе чувала. Тя остана неподвижна и се мъчеше да подтисне собственото си дишане, докато слушаше:

Студени вихри над планините веят
оголял е дъбът на върха.
Бяла пара се стеле над извора
и потока скован е в леда.
Природата своя сън зимен заспива,
но на моите клепки покой се не спира.

Дълго таз буря народа ми мъчи

и дълго смелчаците му търпят.
Дълго водачът му гордо изправен е
като крепост срещу врагът.
И амбиции болни гаснат безсмислени,
попарени чувства смеха ми душат.

Виелици ледени вече върлуват

сред безлистите, тъжни гори,
но над мен огнено слънцето лее
убийствени, жарки лъчи.
Вън зимният студ вред вече царува,
но на страстта огъня в мене бушува.

Франсис се заслуша с цялата си душа в тихата песен и думите й, свързани със събитията през този и предишния ден, събудиха у нея безпокойство, каквото досега не бе изпитвала. Изабела се отдели от прозореца, когато края на песента прозвуча в ушите на възхитената й слушателка, и за първи път погледът й се спря на бледото лице на натрапничката. Лицата и на двете пламнаха и сините очи на Франсис срещнаха черните на гостенката, и за миг, а после и двете сведоха поглед надолу. Те се приближиха и хванаха ръцете си, преди да се осмелят да се погледнат отново.

— Мис Уортън, сигурно внезапната промяна във времето и положението на брат ми са причина за тъгата ми — каза Изабела с тих и равен глас.

— Смятат, че няма защо да се безпокоим за брат ви — отговори Франсис със същото смущение. — Ако го бяхте видяла, когато го доведе майор Дънуди…

Франсис спря с чувство за срам, за който не можеше да даде обяснение, и когато вдигна поглед, тя видя, че Изабела внимателно изучава лицето й и кръвта отново се изкачи в слепоочията й.

— Говорехте за майор Дънуди — каза Изабела тихо.

— Беше с капитан Сингълтън.

— Познавате ли го? Виждате ли го често?