Шърли

— Да, момко, аз съм. Връщах се от пазара в Стилброу и тъкмо стигнах до средата на бърдото, носейки се като вятър (защото хората говорят, че благодарение на лошото правителство времената били опасни!), когато чух някой да пъшка. Спрях колата, макар че други на мое място биха развъртели още по-силно камшика, но аз няма от какво да се боя. Не вярвам да има човек по тия места, който да иска да ми стори зло — поне мога да отвърна със същото, ако някой рече да ми напакости. Попитах: „Да не е станало нещо?“ — „Наистина е станало“ — отговаря някой като че ли изпод земята. „Какво има? Казвай бързо“ — викам аз. „Четирима лежим в канавката“ — отвръща Джо, ама едва го чувам. Казвам им, че е позор, и им викам да станат и да излязат, за да не заиграе камшикът, защото си мислех, че са си пийнали. „Да сме го направили още преди час, но сме вързани с въже“ — вика Джо. Веднага слязох и ги освободих с ножа си. Скот дойде с мен, за да ми разкаже как е станало, а другите идват пеш, доколкото ги държат нозете им.

— Много съм ви задължен, мистър Йорк.

— Тъй ли, млади момко? Няма нищо. Но ето че и другите идват насам. А пък оттам, милостиви боже, се задава друга дружина, със свещи в стомните си като армията на Гедеон31, а щом и пасторът е с нас — добър вечер, мистър Хелстоун, — всичко е наред.

Мистър Хелстоун доста сдържано отвърна на поздрава, отправен от човека в двуколката, който продължи:

— Ние сме единадесет силни мъже, а имаме още коне и колесници. Само да се натъкнем на някои от онези вагабонти, рушителите на станове, ще постигнем голяма победа. Всеки от нас може да стане Уелингтън — това ще ви възрадва, мистър Хелстоун. А пък какви неща можем да измислим за вестниците! Брайърфийлд ще се покрие със слава. Но хич да не е, за това дело не може да не посветят поне колона и половина във вестник „Стилброу Къриъри“ — нито ред по-малко.

— Точно така, мистър Йорк, нито ред по-малко. Мога да ви го обещая, защото аз сам ще напиша статията — отвърна пасторът.

— Нима! Но разбира се! И моля ви, пишете там, че тези, дето строшиха становете и вързаха краката на Джо Скот с въже, трябва да бъдат обесени без опрощаване на греховете. Не ще и съмнение, че такова дело заслужава бесило.

— Ако аз трябваше да ги съдя, щях да им видя набързо сметката! — извика Мур. — Но този път възнамерявам да не ги закачам, а да им поотпусна въжето малко, защото съм сигурен, че в края на краищата те сами ще го надянат на шиите си.

— Оставете ги на мира, Мур. Обещавате ли?

— Да обещая? Не. Това, което искам да кажа, е, че няма да си дам труда да ги преследвам. Но ако някой от тях сам се навре в ръцете ми…

— Ще го поставите на мястото му, разбира се; само че вие по-скоро бихте желали да са направили нещо по-лошо, отколкото просто да спрат една кола, преди да се разправите с тях. Но да не говорим повече по този въпрос. Ето ни пред вратата на моя дом, господа, и аз се надявам, че вие и вашите хора ще влезете — смятам, че всички имате нужда да се подкрепите.

Мур и Хелстоун се противопоставиха на това предложение като излишно, но то им бе наложено така любезно, а освен това нощта бе тъй неблагосклонна, докато светлината в прозорците с муселинени пердета, пред които бяха спрели, изглеждаше тъй примамлива, че в крайна сметка те приеха. Мистър Йорк, след като слезе от двуколката и я остави на грижите на някакъв човек, появил се от една сграда в двора, поведе компанията навътре.

Сигурно ви е направило впечатление, че мистър Йорк обичаше да разнообразява речта си — той ту говореше на йоркширски диалект, ту се изразяваше на много чист английски. Държането му се поддаваше на еднакви промени и в двете посоки — можеше да бъде внимателен и приветлив, а можеше да се проявява като рязък и грубоват човек. Следователно не е лесно да се установи общественото му положение с помощта на речта и поведението му. Може би видът на дома му ще ни помогне повече.