Шърли

Точно така — от главата до петите той бе типичен йоркширски джентълмен. Бе на около петдесет и пет години, но на пръв поглед изглеждаше по-стар, защото косата му бе цялата сребристобяла. Челото му беше по-скоро широко, отколкото високо, а лицето му — свежо и запазено. Суровостта на севера бе втъкана в изражението му, а можеше да се долови и в гласа му. Всяка негова черта беше изцяло английска — у него не се забелязваше нищо нормандско. В отливката на образа му нямаше нищо елегантно, класическо или аристократично. Префинените люде вероятно биха нарекли този лик груб; здравомислещите хора биха го окачествили като лице, което прави впечатление, а проницателните биха изпитали удоволствие от жизнеността, прозорливостта, интелигентността и грубоватата, но истинска оригиналност, присъствуваща във всяка черта, залегнала във всяка бръчка на това лице. Но то бе непокорно, надменно и саркастично — лице на човек, който трудно може да бъде напътстван и когото е невъзможно да управляваш. Той бе доста висок, добре сложен и жилав, с величествена осанка. У него нямаше нищо шутовско.

Не е лесно да обрисувам външността на мистър Йорк, но е още по-трудно да пресъздам душевността му. Ако очакваш да срещнеш в негово лице съвършенството, читателю, или поне някой благ възрастен джентълмен и филантроп, то ти се мамиш. Наистина думите му към мистър Мур бяха изпълнени със загриженост и благосклонност, но от това не трябва да се заключава, че той винаги говори и мисли справедливо и любезно.

Преди всичко мистър Йорк не притежаваше способността да изпитва почит — голям пропуск, който кара човек да греши винаги, когато е нужно да прояви уважение. На второ място, той не притежаваше способността да сравнява — недостатък, който прави човек коравосърдечен; и на трето място, при него способността да бъде доброжелателен или да се стреми към някакъв идеал беше застъпена съвсем бегло, а това лишаваше характера му от благонравие и великодушие и омаловажаваше в собствените му очи тези прекрасни качества, които красят нашия свят.

Липсата на почит го бе настроила враждебно към онези, които стояха над него — крале, благородници и свещеници, династии, парламенти и политически върхушки с всичките им деяния, с повечето от законите, системите, правата и исканията им — те всички пораждаха у него погнуса, бяха за него безполезни като сметта. В тях той не съзираше нито смисъл, нито пък удоволствие и считаше, че за света ще бъде само от полза, ако неговите високоиздигнати светилища бъдат сринати със земята, а обитателите им строшат гръбнаците си при падането. Липсата на почит също така бе умъртвила в душата му разтърсващата човешка способност да се възхищава на нещата, достойни за възхищение; тя бе пресушила хиляди чисти извори на наслада, бе попарила хиляди светли радости. Религията не му бе чужда, макар и да не членуваше в никаква секта, но неговата вяра не беше изпълнена със смирена почит. Вярваше в бога и небето, но за него те бяха бог и небе на човек, лишен от благоговение, въображение и нежност.

Недостатъчните му способности за сравнение го правеха непоследователен. Докато проповядваше съвършени общи теории за взаимна търпимост и снизхождение, спрямо известни съсловия той хранеше фанатична неприязън — говореше за свещеници и всички, свързани с тях, за лордове и техните придатъци рязко, понякога безочливо, което бе колкото несправедливо, толкова и нетърпимо. Не можеше, да се постави на мястото на онези, които хулеше, не можеше да сравни техните прегрешения с изкушенията им, недостатъците със затрудненията им; не можеше да си представи какво би било влиянието на подобни обстоятелства върху собствената му личност, ако самият той бъде поставен в подобна ситуация и често пъти отправяше най-жестоки и тиранични пожелания към тези, които според него бяха постъпвали на свой ред жестоко и тиранично. Ако се съдеше по заплахите му, би прибягнал и до най-произволни, дори жестоки средства в името на свободата и равенството. Равенството? Да, мистър Йорк говореше за равенство, но по сърце той бе горд човек. Държеше се дружелюбно с работниците си, проявяваше благосклонност към всички, които стояха под него и безропотно се съгласяваха да бъдат там, но бе високомерен като Велзевул към онзи, когото светът смяташе (защото самият мистър Йорк не споделяше същото мнение) за по-висшестоящ от него. Кръвта му бе непокорна и той не търпеше никакъв надзор — нито баща му, нито дядо му преди него са могли да търпят такова нещо, нито пък децата му след него ще бъдат в състояние да го сторят.

Липсата на доброжелателство от най-общ характер го бе направила безкрайно нетолерантен към глупостта и към всички други недостатъци, които дразнеха неговата силна и проницателна натура — спрямо подобни явления сарказмът му бе без задръжки. Той не знаеше що е милост и понякога нанасяше рани, без да забележи колко дълбоки са те.