Шърли

Що се отнася до другия гост, който също се намираше в дома на мистър Йорк, мистър Хелстоун, между него и домакина съществуваше взаимна антипатия — антипатия по природа и антипатия, породена от обстоятелствата. Свободомислещият мразеше формалиста, свободолюбивият ненавиждаше човека на дисциплината, а освен това се говореше, че преди години двамата са били съперници за сърцето на една и съща дама.

Поначало в младежките си години мистър Йорк бе известен с предпочитанията си към весели и жизнерадостни жени — привличаха го преди всичко бляскавите фигури и осанки, живият ум, духовитият език. Той обаче не направи предложение за женитба на никоя от тези ослепителни красавици, чието общество бе търсил, а най-неочаквано се влюби и започна да ухажва една девойка, която бе пълната противоположност на онези, приковавали дотогава погледа му — тя бе девойка с лик на мадона, девойка от оживял мрамор, олицетворение на смирение и кротост. Нямаше значение, че когато я бе заговарял, тя му бе отвръщала само едносрично; нямаше значение, че въздишките му бяха оставали нечути, че не бе срещал ответен поглед, че никога не бе откликвала на изказаните от него мнения, че рядко се бе усмихвала на шегите му, че не го бе удостоявала с уважение и внимание. Нямаше значение, че бе изглеждала пълна противоположност на всичко женствено, от което той се бе възхищавал през целия си живот — за него Мери Кейв бе съвършена, защото някак си, поради някаква причина (несъмнено мистър Йорк е имал такава) той я бе обичал.

Мистър Хелстоун, по него време курат на Брайърфийлд, също бе влюбен в Мери или поне я бе харесвал. Тя имаше и няколко други почитатели, защото беше красива като статуя на ангел, но бе предпочела свещеника заради поста му. Вероятно този пост му бе вдъхнал онази илюзия, която е необходима, за да направи човек фаталната стъпка към брака, и която мис Кейв не бе открила у нито един от останалите свои обожатели — млади търговци на вълна. Мистър Хелстоун нито бе изпитвал, подобно на мистър Йорк, нито пък твърдеше, че е изпитвал всепоглъщаща страст към нея. У него не се забелязваше смирената почит, която сякаш бе завладяла болшинството от ухажорите й. Той я бе видял в по-значителна степен от останалите такава, каквато е, и следователно бе господар над нея и над себе си. Тя го прие още при първото му предложение и двамата се ожениха.

Природата никога не бе предопределяла мистър Хелстоун за добър съпруг, особено когато ставаше дума за съжителство с една тиха съпруга. Той мислеше, че щом жената мълчи, значи нищо не я тревожи и тя не се нуждае от нищо. Ако не се оплакваше от самотата, то тогава самотата, колкото и продължителна да бе, не я потискаше. Ако не проронваше нито дума и не се изтъкваше, не изразяваше предпочитания към това или антипатия към онова, то в такъв случай тя не притежаваше предпочитания и антипатии и бе безсмислено човек да се допитва до вкуса й. Мистър Хелстоун и не правеше опит да разбере жените или пък да ги сравни с мъжете — те бяха различни същества, вероятно от по-нисш вид. Една жена не можеше да бъде събеседница на съпруга си, още по-малко негова довереница и най-малко негова опора. След година-две собствената му съпруга престана да бъде от някакво значение за него в каквото и да било отношение. И когато един ден тя, по негово мнение внезапно (защото почти не бе забелязал как тя линее), но по мнението на други постепенно, напусна него и този бял свят, а в съпружеското ложе остана само изстинала плът с все още прелестни очертания, той бе обзет от печал — кой може да каже колко малка бе тази печал. И все пак явно бе по-голяма, отколкото на пръв поглед, тъй като той бе мъж, когото скръбта не можеше лесно да накара да пророни сълзи. Неговият сдържан и лишен от сълзи траур възмути един стар иконом, както и една прислужница, които се бяха грижили за мисис Хелстоун по време на болестта й и които навярно бяха имали възможността да научат повече за нрава на починалата си господарка, за способността й да чувствува и обича, отколкото нейният съпруг; те коментираха над тялото на покойната, разказваха си анекдоти, доукрасяваха историята на нейната проточила се болест и истинската или предполагаема причина за това. Накратко казано, преизпълниха се с възмущение към коравосърдечния дребен човечец, който седеше с вестник в ръка в съседната стая, без да съзнава на какви хули бе станал обект.