Шърли

Едва положиха мисис Хелстоун в гроба, и плъзна мълва, че била починала от разбито сърце. Скоро тя прерасна в слухове за лошо отношение, а най-накрая подробности за проява на грубост от страна на съпруга и. Тези слухове бяха лишени от всякаква правдоподобност, но това съвсем не им пречеше да се възприемат с голяма охота. Те достигнаха и до ушите на мистър Йорк, който отчасти им повярва. Той, разбира се, не изпитваше никакви приятелски чувства към щастливия си съперник. Макар и вече семеен, свързал живота си с жена, която изглеждаше пълна противоположност на Мери Кейв във всяко отношение, мистър Йорк не можеше да забрави голямото разочарование в своя живот; и когато чу, че съществото, което можеше да му бъде така скъпо, е било пренебрегвано, а може би и оскърбявано от друг, в сърцето му се появи дълбока и горчива ненавист към този друг.

Мистър Хелстоун не съзнаваше напълно същината и силата на тази ненавист — той не знаеше колко много Йорк бе обичал Мери Кейв и какво бе изпитал при загубата й, нито му бяха известни клеветите за отношението му към нея, достигнали до всяко ухо в околността, но не и до него самия. Той мислеше, че от мистър Йорк го делят само различия от политически и религиозен характер. Ако знаеше какъв бе случаят в действителност, то едва ли нещо би могло да го накара да престъпи прага на своя бивш съперник.

Мистър Йорк не поднови нравоученията си към Робърт Мур. Разговорът отдавна бе взел по-обща насока, макар че в тона на събеседниците все още се чувствуваха полемични нотки. Размирното положение в страната, различните нападения, извършени наскоро върху няколко тъкачници в околността, предоставяха достатъчен материал за спорове, тъй като всеки от тримата господа, присъствуващи в стаята, притежаваше, в по-голяма или по-малка степен, различни възгледи по тези въпроси.

Мистър Хелстоун смяташе, че господарите са в беда, а работниците — неблагоразумни. Той безмилостно порица ширещия се дух на недоволство срещу законната власт; растящото нежелание за търпеливо понасяне на злото той считаше за неизбежно; решенията, които предлагаше, бяха енергична правителствена намеса, стриктна съдийска бдителност, а при необходимост — незабавна военна принуда.

Мистър Йорк поиска да узнае дали подобна намеса, бдителност и принуда биха нахранили тези, които гладуваха, дали биха дали работа на тези, които искаха да работят и които никой не желаеше да приеме. Той отхвърли идеята за неизбежните злини и заяви, че търпението на хората е като камила, на чийто гръб е вече натоварен и последният атом, който би могла да понесе, и че съпротивата в този момент е вече въпрос на дълг; ширещия се дух на недоволство той считаше за най-обещаващия белег на сегашните времена. Господарите, призна той, наистина били в беда, но главните затруднения били струпани на главите им от едно „корумпирано, недостойно и окървавено“ правителство (това бяха епитетите на мистър Йорк). Побъркани като Пит35, демони като Касълрей, злонамерени идиоти като Пърсивал36 били тираните, проклятието на страната, разрушителите на производствената й мощ. Глупавата им до безумие упоритост в една неоправдана, безнадеждна и опустошителна война била довела страната до сегашната криза. Наложените от тях чудовищно тежки данъци, позорните Извънредни разпоредби, чиито инициатори заслужавали обвинение в държавна измяна и ешафод, ако това някога е ставало с политици — именно тези неща били окачили камък на шията на Англия.

— Но какъв е смисълът от подобни речи? — възкликна мистър Йорк. — Какви са шансовете разумът да бъде чут в една страна, която е била потискана от крале, свещеници и перове, страна, където на престола седи един луд, а истинският управник е безпринципен развратник37; където се търпи такъв позор за здравия разум като законодателите по наследство, такова шарлатанство като епископския съвет, където такава очевидна заблуда като една разглезена и нетолерантна официална църква е понасяна и почитана, където се поддържа редовна армия, а тълпа лениви свещеници, заедно с бедняшките им семейства, са настанени в най-добрите земи?

След като се надигна и наложи широкополата си шапка, мистър Хелстоун отбеляза в отговор, че в живота си се бил натъквал на два или три случая, когато чувства от този род са били поддържани смело, додето здравето, силата и светската благодат са били съюзници на онзи, който ги е проповядвал; ала идвало време, заяви той, когато страхът от бога застигал всеки; това време било проверката за поклонника на анархията и бунта, за врага на религията и реда. Наскоро, заяви той, бил призван да чете молитвите, които нашата църква била предоставила за болните, край злочестия одър на един от нейните най-ревностни противници. Видял човек, обзет от разкаяние, горящ от желание да открие място, където да се покае, но лишен от възможността да го намери, макар да го бил търсил ревностно и със сълзи на очи. Считал за свой дълг да предупреди мистър Йорк, че сквернословието срещу бог и крал е смъртен грях и че съществува нещо, наречено „страшен съд“.