Шърли

Мистър Йорк вярвал напълно, че съществува нещо, наречено страшен съд. Ако това не било така, то било трудно да си представи човек как на всички мошеници, които тържествували на този свят, безнаказано разбивали невинни сърца, злоупотребявали с незаслужени привилегии, петнели почтени призвания, отнемали залъка от устата на бедните, тероризирали хрисимите и се подмазвали по най-унизителен начин на богатите и гордите — как на всички тях би могло да им се плати както подобава, и то със същата монета, която са заслужили. Но, добави той, винаги щом настроението му се понижавало заради такива неща и привидното им тържество на тази омърсена планета, той просто протягал ръка към книгата (мистър Йорк посочи към една голяма Библия в библиотеката), отварял я напосоки и със сигурност попадал на някой стих, който със синия си серен пламък разпръсквал всякакво униние. Знаел толкова добре накъде води пътят на някои хора, сякаш ангел с големи бели криле бил прелетял пред вратата и му бил казал.

— Господине — заяви мистър Хелстоун, като събра цялото си достойнство. — Господине, висшата мъдрост на човека се състои в това да опознае себе си и целта, към която го носят собствените му стъпки.

— Тъй, тъй! Ще ви припомня, мистър Хелстоун, че Невежеството било прокудено от самите небесни порти, понесло се надолу в бездната и се провряло през една врата, която водела право към ада.

— Нито пък съм забравил, мистър Йорк, че Самоувереността, като не виждала пътя пред себе си, паднала в една дълбока яма, която била издълбана там по заповед на принца на онези земи, за да се хващат в нея тщеславни глупаци, и при падането си се разбила на парчета.

— Момент — намеси се мистър Мур, който дотук се бе проявил само в качеството си на безмълвен, но заинтригуван зрител на този словесен двубой и чието безразличие към политиката на отделните партии по онова време, както и към клюките от околността, го превръщаше в безпристрастен, макар и апатичен съдник на достойнствата на една такава схватка, — достатъчно сте се чернили един друг, а и успяхте да докажете, че се ненавиждате до дъното на душите си и че всеки от вас мисли другия за зъл човек. Що се отнася до мен, то моята омраза така силно е устремена към онези, които натрошиха становете ми, че не ми е останало нищо за личните ми познати, а още по-малко пък за подобни мъгляви неща като секти и правителства. Но наистина, господа, и двамата изглеждате твърде зле в светлината, в която се разкрихте; по-зле, отколкото подозирах преди. Не смея да остана цяла нощ с един бунтовник и богохулник като вас, Йорк; не ми достига също така и смелост да яздя до дома си с един жесток и тираничен духовник като вас, мистър Хелстоун.

— И все пак аз тръгвам, мистър Мур — твърдо каза пасторът. — Дали ще дойдете с мен, или не, зависи само от вас.

— Не, той няма да избира, ще тръгне с вас — отвърна Йорк. — Вече минава полунощ и никой няма да остане у дома ми нито минута повече. Трябва да си вървите.

Той позвъни.

— Деб — каза мистър Йорк на прислужника, който се отзова на звънеца — разкарай хората от кухнята, залости вратите и след това си лягай. Оттук, господа — продължи той към гостите си и като им осветяваше пътя по коридора, почти ги избута навън през предната врата.

Двамата се натъкнаха на останалите членове на дружината, които безредно подтичваха навън през задната врата. Конете им бяха до портата. Те се метнаха на седлата и поеха по пътя си — Мур с усмивка на уста заради внезапното им отпращане, а Хелстоун — с дълбоко възмущение.

Глава V Домът в клисурата

Когато стана на следващото утро, Мур все още бе под влияние на доброто си настроение. Двамата с Джо Скот бяха прекарали нощта в тъкачницата, като се възползуваха от местата за спане, образувани от ниши в предната и задната кантора. Господарят, който винаги ставаше в зори тази сутрин напусна леглото си дори още по-рано. Той разбуди Джо с една френска песничка, която тананикаше, докато оправяше тоалета си.

— Значи не сте паднали духом, а, господарю?

— Ни най-малко, mon garcon, което ще рече „моето момче“, ставай, за да обиколим тъкачницата, преди да са дошли работниците, и аз ще ти обясня плановете си за бъдещето. Ние все пак ще се сдобием с машините, Джоузеф. Предполагам, че никога не си чувал за Брус?

— И за паяка38? Но как, чувал съм — чел съм историята на Шотландия и я познавам не по-лошо от вас. Доколкото разбирам, искате да кажете, че ще упорствувате.

— Точно така.

— Има ли много като вас в родината ви? — попита Джо, като разтури временното си легло и го прибра.

— В моята родина ли? А коя е тя?

— Ами не е ли Франция?

— Как ли пък не! Обстоятелството, че Франция е заграбила Антверпен, където съм се родил, съвсем не ме прави французин.

— Тогава Холандия?

— Не съм холандец — ти просто бъркаш Антверпен с Амстердам.

— А Фландрия?