Шърли

Каролайн така добре си почина през тази нощ, сгушена в майчините си обятия и положила глава на гръдта й, че забрави да поиска друга възглавница. И въпреки че докато спеше на няколко пъти я спохождаха неспокойни сънища, когато се събуди, макар да дишаше тежко, тя бе обзета от чувство на такова безгранично щастие, възвърнало се ведно с проясняващото се съзнание, че вълнението й изчезна още със самото си появяване.

Що се отнася до майка й, тя прекара нощта като Яков в Пенуел127. До самото утро се бори с призрака на смъртта, отправяйки пламенни молитви към бога.

Глава XXV Духа западният вятър

Невинаги тези, които се решават да встъпят в единоборство със съдбата, успяват да надделеят. Нощ след нощ неистовото страдание може да обагря челото с тъмни петна, молителят може да проси милост с онзи беззвучен глас, с който проговаря душата, когато отправя зов към Незримото. „Пощади най-скъпото ми — умолява той, — изцери живота, който ми вдъхва живот. Не откъсвай от мен онова, което трайната обич е вплела в цялата ми природа. Ти, господи, който си на небето, обърни се към мен и ме чуй — имай милост!“ А след воплите и мъчителната борба слънцето може да се извиси и да види молителя победен. Настъпващото утро, което досега го е поздравявало с шепота на западния ветрец, с песента на чучулигите, може да отнеме дъха от скъпите устни, лишени вече от цвета и топлината на живота.

„О! Преживях нощ, изпълнена със страдания. Тази сутрин съм по-зле. Опитах се да стана, но не мога. Обезпокоиха ме странни сънища.“

Приближил се до възглавницата на болния, наблюдателят вижда нещо ново и непривично в познатите черти и веднага го обзема чувството, че непоносимият миг наближава, разбира, че божията воля желае идолът му да бъде разрушен, и той скланя глава и подчинява душата си на присъдата, която не може да отмени, нита пък да понесе.

Блажената мисис Прайър! Тя все още се молеше, без да забележи, че лятното слънце се е извисило над хълмовете, когато детето и безшумно се пробуди в нейните обятия. Но преди да се събуди, от гърдите му не се изтръгна несъзнателно стенание — звук, който така стопява силата ни, че дори и да сме се заклели да бъдем твърди, клетвата е пометена от поток неудържими сълзи. Не последваха и минутите на безмълвен унес. Първите изречени от Каролайн думи не принадлежаха на човек, който все повече се отдалечава от този свят и комуто е позволено от време на време да броди в царството, непознато за живите. Очевидно Каролайн ясно си спомняше всичко, което се бе случило.

— Мамо, спах наистина чудесно. Само два пъти сънувах и се събуждах.

Мисис Прайър се сепна и се изправи, за да не види дъщеря й радостните сълзи, които тази мила дума „мамо“ и последвалото я приветливо уверение извикаха в очите й.

В продължение на много дни майката не смееше да проявява в радостта си нещо повече от боязлив трепет. Това първо съвземане изглеждаше като потрепването на умиращ пламък — той се извисява с последни сили, за да бъде победен в следващия миг от тъмнината. След вълнението обикновено идва изтощението.

Каролайн проявяваше трогателно старание да изглежда добре, но твърде често възможностите отказваха да подкрепят волята, твърде често усилията да се бори със страданието, да се храни, разговаря и да бъде бодра не се увенчаваха с успех. Изнизаха се много часове, през които мисис Прайър изпитваше опасения, че нишките на живота никога не ще бъдат заздравени, макар че до часа на скъсването им можеше да бъде спечелено още малко време.

По време на този период майката и дъщерята като че ли бяха оставени почти сами в цялата околност. Наближаваше краят на август, времето бе хубаво — което ще рече, че бе сухо и прашно, защото през целия месец бе духал суховеят откъм изток. Небето бе безоблачно, но една бледа мараня сякаш бе отнела наситените тонове на небесната синева, цялата свежест на зеленината по земята и блясъка на дневната светлина. Почти всички семейства от Брайърфийлд бяха заминали нанякъде. Мис Кийлдар и приятелите й бяха на море, а също и домочадието на мисис Йорк. Мистър Хол и Луис Мур, между които се бе породило спонтанно приятелство, явно в резултат на сходството във възгледите и темперамента им бяха поели пеш към езерата „на север“. Дори Хортенз, която би предпочела да си остане у дома и да помага на мисис Прайър в грижите и за Каролайн се почувствува задължена да приеме поканата на мис Ман, която горещо я увещаваше да я придружи още веднъж до Уърмуд Уелс, водена от надеждата, че това ще облекчи страданията й, влошени от нездравото време. А и не бе в характера на Хортенз да отхвърля молби, с които някой отправяше зов към добрината на сърцето й и същевременно ласкаеше самолюбието й с негласното признание, че се нуждае от нейната помощ. Що се отнася до Робърт, той бе заминал от Бърмингам за Лондон и все още се намираше там.