Шърли

Докато жегата на азиатските пустини продължаваше да изгаря устните на Каролайн и да хвърля в треска кръвта във вените й, физическото й възстановяване изоставаше от възвръщането на душевното й спокойствие, но дойде ден, в който вятърът престана да вие около източната кула на църквата и да се блъска в еркерния й прозорец. На запад се появи едно малко облаче, голямо колкото човешка длан. Поривите на вятъра го подеха оттам, раздуха размерите му и не след дълго се изля проливен дъжд. Когато всичко премина, слънцето грейна весело, небето възвърна синевата си, а земята — своя зелен цвят. Сивосинкавата холерна маска изчезна от лицето на природата — хълмовете се очертаха по-ясно на хоризонта, изплъзнали се изпод бледата маларична омара.

Сега вече младостта можеше да помогне на Каролайн, както и майчините грижи. Тези две неща, увенчани от божията благословия в полъха на свежия западен вятър, който подухваше нежно и ободряващо през вечно отворения прозорец, съживиха нейните залинели сили. Най-сетне мисис Прайър разбра, че има право да се надява — започваше истинско и чувствително подобрение. Не само усмивката на Каролайн бе станала по-приветлива и духът й — по-бодър, но от лицето и погледа й бе изчезнало едно особено изражение, ужасно и неописуемо, което обаче лесно може да бъде възстановено в паметта на хора, прекарали часове край леглото на някой тежко болен. Дълго преди изпитите черти на лицето й да започнат да се изпълват, дълго преди да се възвърне изчезналият му цвят, то едва забележимо се промени — изразът му стана по-мек и по-ласкав. Вместо мраморната маска и стъкления поглед мисис Прайър вече виждаше на възглавницата едно лице, което бе бледо и повехнало наистина, може би дори поизмършавяло, отколкото тялото, но не толкова ужасно. Това вече бе лице на болно, но живо момиче, а не просто бяла отливка или безжизнен къс от някоя статуя.

Сега Каролайн не молеше непрестанно за вода. Думите „толкова съм жадна“ вече не бяха постоянния й вопъл. Понякога, след като хапнеше един-два залъка, тя казваше, че са й вдъхнали сили. Описанията на различните ястия вече не й бяха безразлични — от време на време изразяваше някакво предпочитание. А с какво трепетно удоволствие и вълнуващи грижи болногледачката й приготвяше това, което бе избрала! Как само я наблюдаваше, когато впоследствие ядеше от приготвеното ястие!

Храната й даваше сили. Каролайн вече можеше да сяда в леглото. А след това изяви желание да подиша чист въздух, да се озове отново сред цветята, да види узрелите плодове. Чичо й, който винаги се проявяваше като щедър човек, бе купил специално за нея един градински стол — сам я вземаше на ръце и я поставяше да седне в него, а Уилям Фарън я разхождаше, като буташе стола из градината, за да й покаже какво бе направил с цветята й и да получи указания за по-нататъшната си работа.

Двамата с Уилям откриха, че съществуват много общи теми, за които можеха да си говорят надълго и нашироко — теми, важни за тях и безинтересни за останалия свят. Привличаха ги животните, птиците, насекомите и растенията, ратуваха за проява на човечност към животинския свят, обичаха да се впускат в подробни наблюдения из областта на естествознанието. Ту ги занимаваха гнездото и поведението на няколко пчели, заселили се в дупка под старата чешма, ту пък бяха заети с убежищата на няколко врабци и със съдбата на няколко бели яйца и току-що излюпили се голишарчета.

Ако „Чеймбърс Джърнъл“128 съществуваше в онези дни, това списание несъмнено щеше да се превърне в любимото издание на мис Хелстоун и Фарън. Тя щеше да се абонира за него, а всеки брой щеше да заема на съмишленика си — и двамата щяха да вярват безрезервно и да се наслаждават на поместените там истории за мъдростта на животните.

Това е едно малко отклонение, но то стига, за да обясним защо Каролайн не приемаше никой друг да управлява стола й и защо компанията на Уилям и разговорите с него бяха достатъчни, за да предизвикат интереса й към тези градински разходки.

Навъртащата се наблизо мисис Прайър се питаше как дъщеря й може да се държи толкова свободно с един „човек от народа“. Самата тя не бе способна да разговаря с него по друг начин, освен хладно. Смяташе, че помежду им лежи дълбока пропаст и че за нея би било унижение да я премине или дори да се срещне с него някъде по средата. Един ден тя внимателно попита Каролайн:

— Не се ли страхуваш, мила моя, да разговаряш така свободно с тази личност? Той може да стане прекалено самонадеян и с бъбривостта си да прекрачи границите на благоприличието.

— Уилям да стане прекалено самонадеян, мамо? Вие не го познавате. Той никога не е самонадеян, защото е прекалено горд и чувствителен за това. Уилям е много почтен човек.

Мисис Прайър се усмихна скептично на наивната представа за този клоун с груби ръце и груба глава, облечен в дрехи от грубо платно, който бил „много почтен“

Самият Фарън се отнасяше доста навъсено с мисис Прайър. Той усещаше кога го преценяват неправилно и бе склонен да проявява недружелюбно отношение към онези, които не му отдаваха дължимото.