Шърли

Този господин си направи свои собствени умозаключения. Ако бе толкова схватлив, колкото и досаден, толкова прозорлив, колкото и любопитен, може би щеше да открие върху лицето на сър Филип онова, което би го накарало да промени изводите си. Но тъй като си бе повърхностен, прибързан и самонадеян, той се прибра във Фийлдхед с ликуваща душа.

Мистър Симпсън не умееше да пази тайни — когато нещо го вълнуваше, не умееше да избегне разговора за него. На следващата сутрин, възползувал се от възможността да помоли възпитателя на сина си за някои секретарски услуги, той счете за наложително да му съобщи, с приповдигнат тон и с подчертана, но лишена от съдържание тържественост, че било по-добре да се подготви за връщане на юг по-рано, тъй като важната работа, която задържала него (мистър Симпсън) толкова време в Йоркшир, сега вече се намирала в навечерието на щастливия си завършек; грижовните му и неуморни усилия вероятно най-сетне щели да бъдат увенчани успех — престижът на семейството щял да се обогати с едно наистина ценно допълнение.

— Имате предвид сър Филип Нанъли? — предположи Луис Мур.

При тези думи мистър Симпсън си позволи едновременно щипка енфие и многозначително хихикане. То обаче бързо секна, тъй като той се сети за подобаващото му достойнство и нареди на възпитателя да продължи да се занимава с работата си.

В продължение на един-два дни мистър Симпсън бе кротък като гълъбица. Но едновременно с това като че ли седеше на тръни, а походката му наподобяваше тази на кокошка, която пристъпва по жарава. През цялото време той гледаше през прозореца и се ослушваше да чуе трополенето на колесници — жената на Синята брада159 и майката на Сисера160 далеч не можеха да се сравняват с него. Той зачака момента, когато предложението щеше да бъде направено в необходимата официална форма, когато щяха да потърсят собствения му съвет, когато щяха да пристигнат адвокатите и най-тържествено да започне уговарянето на условията, както и цялата неизразимо приятна светска суматоха.

Най-сетне дойде писмо. Той сам го извади от чантата и го подаде на мис Кийлдар. Почеркът, както и гербът върху печата бяха добре познати на мистър Симпсън. Но писмото не бе отворено и прочетено в негово присъствие, тъй като Шърли го занесе в собствената си стая; отговорът му също остана неизвестен за него, тъй като тя го написа затворена в стаята си, където прекара доста дълго време — всъщност по-голямата част от деня. Когато той я попита дали е отговорила на писмото, тя му отвърна утвърдително.

Мистър Симпсън отново зачака — зачака безмълвно, тъй като не се осмеляваше да пророни дума. Нещо в изражението на Шърли му заповядваше да мълчи — нещо ужасно и неразгадаемо за него, както е бил неразгадаем за Валтасар161 надписът на стената. На няколко пъти вълнението почти го бе принудило да повика Даниил, въплътен в образа на Луис Мур, и да го помоли за обяснение, ала достойнството не му позволи да прекрачи границата на благоприличната дистанция. А и самият Даниил навярно си имаше своите лични трудности и си блъскаше главата над значението на този странен надпис — той имаше вид на ученик, за когото граматиката е изпълнена с бели листа, а речниците — потънали в мрак.

Мистър Симпсън бе излязъл, за да се поразтуши за около час в компанията на приятелите си от имението Де Уолдън. Върна се по-рано, отколкото го очакваха. Семейството му и мис Кийлдар бяха в дъбовата гостна. Като се обърна към племенницата си, той я помоли да го последва в една друга стая, защото желаел да проведе с нея „строго личен разговор“. Тя стана от мястото си, без да задава въпроси и без признаци на изненада.

— Добре, сър — каза Шърли с тона на решил се вече човек, комуто са съобщили, че е дошъл зъболекарят, за да извади онзи зъб с голям двоен корен, който не му е давал покой през последния месец. Тя остави ръкоделието и напръстника на стола си до прозореца и тръгна след мистър Симпсън.

Озовали се сами в гостната, двамата се отпуснаха в разположените едно срещу друго кресла.

— Бях в имението Де Уолдън — каза мистър Симпсън.

Последва пауза. Погледът на мис Кийлдар бе забит в зелените и бели шарки на прекрасния килим. Тези думи не изискваха отговор и тя не ги удостои с такъв.

— Научих — продължи бавно той, — научих едно обстоятелство, което много ме изненадва.

Подпряла бузата си с показалец, тя чакаше да чуе кое бе това обстоятелство.

— Изглежда, имението Прайъри е затворено, а семейство Нанъли се е завърнало у дома си в… шир. Изглежда, баронетът… баронетът… изглежда, самият сър Филип е придружил майка си и сестрите си.

— Нима! — каза Шърли.

— Мога ли да узная дали и вие споделяте изумлението, с което аз приех тази новина?

— Не, сър.

— А новина ли е това за вас?

— Да, сър.