Шърли

— Някога бях влюбена в Сократ.

— Пфу! Не си правете шеги, госпожице.

— Възхищавала съм се от Темистокъл162, Леонид163, Епаминоид164.

— Мис Кийлдар…

— А ако прескочим още няколко века — Джордж Уошингтън е бил обикновен човек, но го харесвах, и все пак нека говорим за настоящето…

— А! Настоящето!

— Налага се да оставя недозрелите ученически мечти и да застана с лице пред действителността.

— Действителността! Това е изпитанието, на което ще бъдете подложена, госпожице.

— Да призная пред какъв олтар коленича, да разкрия настоящия идол на душата си…

— Побързайте, моля ви. Наближава обед, а няма да излезете оттук без признание.

— Да, ще трябва да си призная — душата ми е пълна с тайни. Тя трябва да проговори — само бих искала вие да сте мистър Хелстоун вместо мистър Симпсън, защото тогава щяхте да проявите повече съчувствие към мен.

— Госпожице, това е въпрос на здрав разум, на благоразумие, а не на състрадание, чувства и тъй нататък. Казахте, че е мистър Хелстоун, така ли?

— Не точно, но е много близо — те доста си приличат.

— Ще узная името му, ще узная и подробностите.

— Те наистина много си приличат. Лицата им не се различават особено — двойка соколи в човешки образ; излъчват суровост, прямота и решителност. Но моят герой е по-силният от двамата — умът му притежава яснотата на морските дълбини, търпението на скалите и мощта на водните талази.

— Надути приказки!

— Мога да ви кажа, че той е в състояние да бъде безпощаден като кинжал и свиреп като гладен вълк.

— Мис Кийлдар, този човек от Брайърфийлд ли е? Отговорете ми на това.

— Ще ви кажа, чичо — името му е на върха на езика ми.

— Говорете, момиче!

— Това бе добре казано, чичо. „Говорете, момиче!“ Звучи наистина патетично. Англия нададе див вой срещу този човек, чичо, но един ден тя ще го обвие с възторжени възгласи. Той не се уплаши от воя, както няма да се възгордее от ликуващите викове.

— Не познах ли, че не е с всичкия си? Точно така си е.

— Мнението за него в нашата страна може да се мени всеки ден, но той никога няма да измени на дълга си към родината. Престанете да се измъчвате, чичо, ей сега ще ви кажа името му.

— Или ще ми кажете, или…

— Слушайте тогава — това е Артър Уелзли, лорд Уелингтън.

В гнева си мистър Симпсън скочи, изхвърча от стаята, но тутакси влетя обратно, захлопна вратата и отново се тръшна на старото си място.

— Госпожице, кажете ми следното — позволяват ли ви вашите принципи да се омъжите за човек без пари, за човек, който стои по-ниско от вас.

— Никога за човек, който стои по-ниско от мен.

Гласът на мистър Симпсън стана още по-креслив.

— А можете ли, мис Кийлдар, да се омъжите за някой бедняк?

— С какво право ми задавате този въпрос, мистър Симпсън?

— Настоявам за отговор.

— Няма да го получите, ако настоявате по този начин.

— Няма да позволя компромис с порядъчността на моето семейство.

— Чудесно решение, придържайте се към него.

— Госпожице, вие сте тази, която трябва да се придържа към него.

— Невъзможно, сър, тъй като аз не съм част от вашето семейство.

— Отричате се от нас, така ли?

— Ненавиждам вашия деспотизъм.

— За кого ще се омъжите, мис Кийлдар?

— Във всеки случай не за мистър Сам Уин, защото го презирам; не и за сър Филип Нанъли, защото мога само да го уважавам.

— Кого още имате предвид?

— Четирима отхвърлени кандидати…

— Подобна опърничавост може да се обясни единствено с нечие непристойно влияние.

— Какво искате да кажете? Има изрази, които са в състояние да накарат кръвта ми да кипне. Непристойно влияние! Какви са тези бабешки брътвежи?

— А вие млада дама ли сте?

— Аз съм нещо хиляди пъти по-добро от това. Аз съм почтена жена и искам да се отнасят с мен като с такава.

— Знаете ли (тези думи бяха изречени със страховита сериозност и придружени от тайнствено навеждане напред), знаете ли, че цялата околност гъмжи от слухове, засягащи вас и онзи ваш банкрутирал наемател — чужденеца Мур?

— Така ли?

— Така. Името ви е на устата на всеки.

— То прави чест на устните, които го произнасят, а се моля на бога да има и пречистващо въздействие върху тях.

— Това ли е човекът, който притежава власт над вас?

— Много по-голяма власт от онези, чиято кауза защитавахте допреди малко.

— За него ли ще се омъжите?

— Той е привлекателен, мъжествен и властен.

— Заявявате го в лицето ми. Този фламандски мошеник! Този долен търгаш!

— Той е надарен, смел и решителен. Има чело на принц и осанка на владетел.

— Тя се гордее с това! Не крие нищо! Никакъв срам, никакъв страх!

— Когато споменаваме името Мур, трябва да забравим срама и да прогоним страха — това семейство познава само честта и смелостта.

— Тя е полудяла.

— Подигравахте се с мен, докато кръвта ми се разбунтува. Тормозехте ме и вече започвам отново да се ядосвам.

— Този Мур е брат на възпитателя на моя син. Нима ще позволите на този слуга да ви нарича „снаха“?

Очите на Шърли, които тя бе приковала в събеседника си, блестяха ярки и големи.

— Не, не. Това няма да стане, дори да ми предлагат половин Англия или сто години живот.

— Не можете да отделите съпруга от семейството му.

— Тогава какво?

— Ще бъдете снаха на Луис Мур.