Шърли

„Мислех си, че аз ще трябва да я подкрепя — каза си той, докато крачеше към Брайърмейнс, — а всъщност тя сама ми вдъхна сили. Този израз на състрадание, това нежно докосване! Нито един горски мъх не е бил по-лек, нито един еликсир — по-съживяващ! Тази ръка лежеше кротко като снежинка и изгаряше силно като светкавица. Хиляди пъти съм копнял да я взема, да я подържа в моята. И ето че тя бе моя — държах я в своята цели пет минути. Пръстите ни вече се познават — срещнали се веднъж, те непременно ще се срещнат пак.“

Глава XXXII Ученикът и горската нимфа

Тъй като Брайърмейнс бе по-наблизо, отколкото домът на Мур, мистър Йорк бе пренесъл младия си приятел там. Той го бе положил в най-доброто легло в дома си с такава грижовност, сякаш Мур бе някой от собствените му синове. Видът на кръвта, изтичаща от коварно нанесената рана, наистина накара сърцето на този йоркширски джентълмен да го приеме за свой син. Внезапно разигралото се събитие, високата и стройна фигура, просната гордо напряко на пътя, прекрасната южняшка глава, заровена в праха, гледката на този младеж в разцвета на силите си, прострян пред него блед безжизнен и безпомощен — именно това съчетание от обстоятелства спечели за жертвата загрижеността на мистър Йорк.

Там нямаше друга ръка, която да помогне, нямаше друг глас, който нежно да попита, друг ум, който да вземе мерки — мистър Йорк трябваше сам да извърши всичко. Тази пълна зависимост на безмълвния и облян в кръв младеж (за какъвто го смяташе той) от неговото милосърдие впрегна това милосърдие на работа по най-ефикасен начин. Открай време мистър Йорк желаеше да има власт и да я използува — сега двете му ръце властвуваха над живота на този негов събрат и това му допадаше много.

То допадна не по-малко и на неговата навъсена половинка — събитието бе напълно по силите и по вкуса й. Някои жени биха изпаднали в ужас при вида на облян в кръв мъж, който бива пренесен през прага на дома им и сложен да легне там посред нощ. Човек би предположил, че гледката би била подходяща за истеричен припадък. Ни най-малко — мисис Йорк изпадаше в истерия, когато Джеси не искаше да напусне градината, за да се залови с плетивото си, или когато Мартин заявяваше, че тръгва за Австралия, решен да извоюва свобода за себе си и да избяга от тиранията на Матю. Но едно покушение до самата й врата, един полумъртъв мъж в най-хубавото й легло — това само можеше да оправи настроението й, да повдигне духа й и да придаде на скромното й боне вид на гордо нахлупен войнишки шлем.

Мисис Йорк бе от онези жени, които можеха да скъсят отрудения живот на някоя обикновена прислужница, но едновременно с това биха се грижили геройски за цяла болница, пълна с чумави пациенти. Тя почти обикна Мур, коравото и сърце почти се устреми към него, когато той бе предоставен на нейните грижи — поверен в нейни ръце и зависим от нея толкова, колкото невръстното й чедо в люлката. Ако бе видяла някой от домашните си или някоя от дъщерите си да му дава глътка вода или пък да оправя възглавницата му, тя щеше да вдигне ръка срещу този нарушител. Прогони Джеси и Роуз от горния етаж на къщата и забрани на прислужниците да стъпват там.

Ако обаче всичко бе станало пред портите на мистър Хелстоун и ако старият пастор бе внесъл мъченика в дома си, нито Йорк, нито жена му щяха да съжалят жертвата. Те щяха да отсъдят, че си е получил заслуженото за деспотизма и дързостта си. Ала при сегашното положение на нещата той им бе скъп като зеницата на очите им.

Странно. На Луис Мур бе разрешено да дойде, да приседне на ръба на леглото и да се надвеси над възглавницата, да хване ръката на ранения и да притисне към бледото му чело устните си на брат — и мисис Йорк понесе всичко това. Тя му позволи да остане там половин ден, а веднъж му разреши да прекара в стаята цяла нощ. Стана в пет часа на влажното ноемврийско утро и запали огъня в кухнята със собствените си ръце, приготви закуска за братята и сама им я поднесе. Величествено нагиздена с огромна фланелена роба, шал и нощна шапчица, тя седна и започна да ги наблюдава как се хранят с онова задоволство, с което кокошката гледа как пиленцата й кълват. Въпреки това същия ден направи забележка на готвачката за това, че се бе осмелила да приготви и занесе на мистър Мур една паница с каша от саго, а домашната прислужница изгуби благоволението й, защото, когато Луис си тръгваше, тя му донесе сюртука затоплен от кухнята и му помогна да го облече, като в замяна получи усмивка, едно „благодаря, моето момиче“ и цял шилинг. Един ден дойдоха две побледнели и разтревожени дами, които ту пламенно, ту смирено умоляваха да ги пуснат при мистър Мур поне за миг, но мисис Йорк прояви коравосърдечие и ги отпрати, като при това хубаво ги нахока.