Шърли

Робърт Мур се бе подредил добре — измъчван от болки, в опасност, обзет от твърде голяма слабост, да се движи, и останал почти без сили, за да говори, поверен в ръцете на една жена гигант и разтушаван единствено от компанията на тримата лекари — такава бе съдбата му през смаляващите се дни и нарастващите нощи на мрачния ноември.

В началото на своето пленничество Мур се бе опитал да окаже слаба съпротива на мисис Хорсфол — той ненавиждаше гледката на огромното й тяло потръпваше от допира на грубите и ръце, но тя веднага го приучи на послушание. Съвсем не се стресна от почти двуметровото му тяло, от мъжките му мишци и жили — обръщаше го в леглото така, както някоя друга жена би обръщала пеленаче в люлката. Когато той се държеше послушно, тя го наричаше „миличък“ и „добричкият ми“, а когато се държеше зле, понякога го раздрусваше. Ако понечеше да проговори в присъствието на Мактърк, тя вдигаше ръка и му викаше „шшт!“ също както бавачките усмиряват непослушните деца. „Поне да не пушеше и да не пиеше джин“ — мислеше си той. Ала тя правеше и двете. Веднъж, в нейно отсъствие, той подхвърли на Мактърк, че тази жена „си попийва“.

— Ха, драги ми господине! Че всички го правят — бе отговорът, който Мур получи за усилията си. — Но Хорсфол има това добро качество — добави лекарят, — че пияна или трезва, тя никога не забравя да ми се подчинява.

Най-сетне късната есен отмина. Мъглите и дъждовете и отнесоха далеч от Англия своята печал и своите сълзи. Ветровете й отлетяха, за да въздишат по други краища на света. След ноември настана дълбока зима, а тя доведе със себе си ведрина, спокойствие и скреж.

Един безбурен ден бе преминал в кристална вечер — светът бе потънал в сиянието на Северния полюс: всички негови светлини и нюанси изглеждаха като „reflets“169 на бели, виолетови и бледозелени скъпоценни камъни. Хълмовете бяха люляково сини, заревото на залязващото слънце беше обагрено в лилаво, а лазурът на небето бе от ледено сребро. Когато изгряха звездите, те бяха от бял кристал, а не от злато; сиви, ясносини и бледо смарагдови оттенъци оцветяваха целия пейзаж.

Какво е това самотно нещо в гората, която вече не е зелена, нито дори пожълтяла — гора с неутрален цвят? Какъв е този движещ се тъмносин предмет? Но да, това е ученик — ученик от училището в Брайърфийлд, който е оставил другарите си да вървят по главния път и търси дърво с хълмче от мъх в корените му, за да седне там. Студено му е, а става и късно. Той сяда. За какво ли мисли? Дали чувствува девственото очарование, с което се е пременила Природата през тази нощ? Сред клоните на обагрените в зелена светлина дървета се усмихва луната с цвят на бисер — дали го вълнува нейната усмивка?

Невъзможно е да се отгатне, тъй като момчето мълчи, а и ликът му е лишен от израз — в момента той не е огледало, което отразява чувства, а по-скоро маска, която ги прикрива. Това момче е юноша на петнадесет години, слаб и висок за възрастта си. По лицето му се чете толкова малко отзивчивост, колкото и раболепие — очите му сякаш са готови да забележат всеки зараждащ се у другите опит за контрол или надмощие, а останалите му черти подсказват качества на характера, винаги готови за отпор. Умните възпитатели избягват ненужната намеса в живота на това момче. Суровото отношение към него не би довело до нищо, а ласкателството само би влошило нещата. Момче като него е най-добре да бъде оставено само на себе си. Времето ще го възпита, а опитът ще го научи.

По неговите собствени думи Мартин Йорк — защото това е самият той — е готов да стъпче с нозете си всичко поетично; кажете му нещо прочувствено и той ще ви отвърне с язвителна забележка. Ето го сега, скита се сам, свел покорна глава пред лика на Природата, докато тя разтваря една страница със строга, безмълвна и възвишена поезия пред будния му поглед.

Седнал, той вади от чантата си книга — не латинската граматика, а контрабандно томче с приказки. Ще бъде достатъчно светло още около час за острия взор на младите му очи; освен това луната е готова да му служи — лъчите й, макар все още слаби и разсеяни, заливат поляната, където е седнал.

Той чете и думите го отвеждат в усамотена планинска местност. Всичко наоколо му е сурово и безформено и почти безцветно. Вятърът носи до ушите му гласове на звънчета; изплувало от безформените гънки на мъглата, пред него се появява най-светлото видение — жена в зелени одежди, възседнала снежнобял жребец, той вижда дрехата й, скъпоценните камъни, коня й. Тя му задава някакъв тайнствен въпрос — той занемява в почуда — омагьосан, трябва да я последва в Страната на приказките.