Втората приказка го отвежда до морския бряг — там мощен прилив кипи в подножието на шеметно високи скали, вали дъжд и духа силен вятър. Риф от черни и назъбени скали се простира далеч навътре в морето. Над тях, сред тях и помежду им се мятат и искрят, лудуват и подскачат, изригват и се извиват пръски от снежнобяла пяна. Един самотен скитник се прокрадва по тези скали, пристъпяйки предпазливо по влажните и буйни водорасли. Той хвърля поглед надолу към брега, където, дълбоко в ниското, се стелят прозрачно зелените морски талази, и вижда там още по-буйна, по-непозната и по-величава растителност от тази на земята, приютила съкровища от раковини — зелени, лилави и бисерни на цвят, струпани на гроздове сред извивките на змиевидната растителност. Скитникът дочува вик. Поглежда напред и вижда върху мрачните зъбери на рифа нещо високо и бледо с форма на човешко тяло, но не от плът, а от пяна прозрачно, треперещо и страховито. Видението не е само — не пенести пръски танцуват лудешки сред скалите, а множество човешки фигури, осем девойки от морска пяна, цяла една свита от бели, мимолетни нереиди.
Шшт! Затваряй книгата и я скрий в чантата! Мартин чува стъпки. Ослушва се! Няма нищо. Или не — мъртвите листа върху горската пътека още веднъж прошумоляват под нечии леки нозе. Мартин наблюдава — дърветата се разтварят и оттам се появява една дама.
Облечена е в тъмна коприна, а лицето й е покрито с воал. Мартин никога не е срещал дама в тази гора — никога не е виждал тук жена, с изключение на някое селско момиче, дошло да събира лешници. Но появата на непознатата не му е неприятна. Когато дамата се приближава, той забелязва, че тя не е нито стара и грозна, а напротив, това е една млада девойка. И въпреки, че сега разпознава в нея тази, която често пъти своенравно е обявявал за непривлекателна, той е склонен да допусне наличието на доказателства за красота зад тънката мрежа на воала й.
Тя го подминава, без да продума. Разбира се, че ще постъпи така — всички жени са ужасни горделивки, а той не познава по-надута кукла от тази Каролайн Хелстоун. Мисълта едва се е зародила в главата му, когато дамата прави обратно онези две крачки, с които го е подминала, и повдигайки воала си, спира поглед върху лицето му, като пита нежно:
— Не сте ли един от синовете на мистър Йорк?
Никакво доказателство, представено от човек, не би могло да убеди Мартин, че се бе изчервил, когато го заговориха; и все пак той се изчерви, при това до ушите.
— Да — отвърна рязко той, решен да дочака високомерно развоя на събитията.
— Вие сте Мартин, нали? — гласеше следващият въпрос.
Той едва ли можеше да бъде по-удачен — едно обикновено изречение, казано, без каквато и да е преструвка, дори малко свенливо. Но въпросът прозвуча в хармония с природата на момчето и го омагьоса като музика.
Мартин притежаваше изострен усет за собствената си самоличност — стори му се съвсем правилно и логично, че девойката го отдели от братята му. Подобно на баща си той мразеше церемониалността; намираше за съвсем естествено една дама да се обърне към него с „Мартин“, а не с „мистър Мартин“ — обръщение като последното би я лишило завинаги от благоразположението му. По-лоша от церемониалността, ако това изобщо бе възможно, беше другата крайност — свойското фамилиарничене; затова пък едва доловимата нотка на свенливост, лекото колебание — тези неща му се струваха съвършено уместни.
— Аз съм Мартин — каза той.
— Добре ли са майка ви и баща ви? (Цяло щастие бе, че тя не каза „мама“ и „татко“, това би провалило всичко.) А Роуз и Джеси?
— Предполагам, че да.
— Братовчедка ми Хортенз е още в Брайърмейнс, нали?
— О, да!
Мартин се усмихна едва-едва и леко изпъшка — дамата отвърна на неговата полуусмивка, тъй като можеше да се досети какво отношение имат към Хортенз синовете на мистър Йорк.
— Майка ви разбира ли се с нея?
— Те са тъй единодушни по въпроса за прислугата, че е невъзможно да не си допаднат една на друга!
— Тази вечер е студено.
— Защо сте излезли толкова късно?
— Загубих се в гората.
Най-сетне на Мартин бе предоставена възможност да се възползува от ироничния си смях.
— Загубили сте се в голямата гора на Брайърмейнс! В такъв случай заслужавате никога да не намерите пътеката.
— Никога не съм била тук преди и предполагам, че съм навлязла незаконно в чуждо владение. Бихте могли да съобщите за мен, ако пожелаете, Мартин, и тогава ще ме глобят — тази гора е на баща ви.
— Струва ми се, че това ми е известно. Но щом сте проявили такава наивност, че да се загубите, аз ще ви изведа.
— Няма нужда — вече намерих пътеката и ще се оправя. Мартин (малко забързано), как е мистър Мур?
До ушите на Мартин бяха стигнали някои слухове и сега му дойде наум, че може да се позабавлява, като си направи един експеримент.
— Умира. Нищо не може да го спаси. Няма никаква надежда!
Тя отметна воала си. Погледна го в очите и каза:
— Умира!