Шърли

Вече се намираше на половината път — само още три стъпала го деляха от тихото пристанище на задната гостна, — когато вратата се отвори и пред него застана Матю. Щеше да бъде хиляди пъти по-добре, ако вместо него там се бе появил Лукавият с пълно снаряжение от рога, копита и опашка.

В мислите на Матю, настроен винаги подигравателно и скептично, вече бе успяло да се прокрадне известно съмнение относно болката в сърдечната област — сутринта той бе промърморил някакви думи, сред които отчетливо се бе отделила фразата „прави се на светец“, а домогването до креслото и вестника така напрегнаха ума му, че едва не се прости с него. Разкрилата се пред очите му гледка — ябълките, кейкът, крилцето, шунката и пудингът — предлагаше доказателства, които дойдоха като по поръчка, за да го преизпълнят с непоклатима увереност в собствената му прозорливост.

Мартин спря interdit170, но само за миг; в следващата секунда усети твърда почва под краката си и бе обзет от увереност, че всичко е наред. С прозрението, присъщо на des ames elites171, той изведнъж разбра как това на пръв поглед нещастно стечение на обстоятелствата можеше да бъде обърнато изцяло в негова полза. Разбра как може да го използува, за да осигури успеха на втората си задача, а именно — отстраняването на майка си. Той знаеше, че всеки сблъсък между него и Матю винаги подсказваше на мисис Йорк необходимостта от истеричен припадък. Знаеше още и това, че по правило след бурята настъпва затишие, че след едно истерично утро майка му със сигурност ще потърси успокоителното въздействие на леглото в следобедните часове. А това бе добре дошло за него.

Свадата, както му е редът, се разрази във вестибюла. Сух смях, ехидна забележка и презрителна подигравка бяха първите й признаци, посрещнати от равнодушен, но много язвителен отговор. Двамата се вкопчиха един в друг, Мартин, който обикновено не вдигаше голям шум в подобни случаи, този път нададе страхотен рев. Веднага долетяха прислужниците, мисис Йорк и мис Мур, но нито една женска ръка не бе в състояние да разтърве двете момчета. Повикан бе мистър Йорк.

— Синове мои — каза той, — един от вас ще трябва да напусне този дом, ако това се повтори. Няма да търпя под своя покрив борба като тази между Каин и Авел.

Сега вече Мартин се остави да го отведат — тялото го болеше. Той бе най-малкият и най-крехкият, но хладнокръвието не го беше напуснало и се държеше достойно; дори се усмихваше, доволен, че най-трудната част от задачата, която си бе наумил, се намираше вече зад гърба му.

В хода на утрото за миг го обзе колебание, „Не си струва да си създавам неприятности заради тази Каролайн“ — помисли си той. Ала четвърт час след това Мартин отново бе в гостната, загледан в портрета на жената с поразрошени кичури и с очи, помръкнали от безнадеждност. „Да — каза си той, — накарах я да плаче, да трепери, дори едва не припадна, но преди да се разделя с нея, ще направя така, че да видя усмивката й. Освен това иска ми се да надхитря това женско царство вкъщи.“

Веднага след обеда мисис Йорк изпълни предположенията на сина си и се оттегли в своята стая. Сега дойде ред на Хортенз.

Тази дама току-що се бе настанила удобно в задната всекидневна и се бе заловила с кърпене на чорапи, когато Мартин, който се бе изтегнал на дивана с книга в ръка (според собствените му думи той все още усещаше известно неразположение) и с чувствената отпуснатост на някой новоизлюпен паша, вдигна поглед и лениво поде разговор за Сара, прислужницата в дома на Хортенз. В хода на една дълга словесна разходка той намекна, че според слуховете тази девойка имала трима обожатели — Фредерик Мъргатройд, Джеремая Пигхилс и Джон, който бил син на Мели, която била дъщеря на Хана, която пък била дъщеря на Деб, и че мис Ман била потвърдила със сигурност, че сега, когато това момиче било оставено съвсем само да се грижи за дома в клисурата, то често канело там обожателите си на гощавка, като ги черпело с най-доброто, което домът предлагал.

Повече от това не беше необходимо. Хортенз не би могла да преживее и един час, без да политне към мястото на тези нечестиви деяния и лично да провери как стоят нещата. Оставаше мисис Хорсфол.

Вече пълен господар на положението, Мартин измъкна от кошницата на майка си връзка ключове. С тях той отвори стенния шкаф, извади оттам една черна бутилка и малка чашка, постави ги на масата, пъргаво се изкачи по стъпалата, отправи се към вратата на стаята, в която лежеше мистър Мур, почука и насреща му застана фигурата на болногледачката.

— Ако желаете, госпожо, можете да отскочите до задната всекидневна, където ще имате възможността да се подкрепите. Никой няма да ви безпокои — всички са извън дома.

Той проследи с поглед как тя слезе по стъпалата и влезе в задната стая, след което сам затвори вратата. Сега бе уверен, че мисис Хорсфол е на сигурно място.

Трудната работа бе свършена — беше дошло време за удоволствието. Той грабна шапката си и се отправи към гората.