Шърли

Още нямаше три и половина. Утрото бе обещавало хубаво време, но сега се бе смрачило — започваше да снежи. Духаше студен вятър и гората имаше неприветлив вид, а старото дърво изглеждаше помръкнало. Въпреки това сянката, която то хвърляше напряко на пътеката, допадна на Мартин — той намираше някакво очарование в призрачния вид на оживелия от вятъра дъб.

Наложи се да чака. Закрачи напред-назад, а снежинките падаха все по-бързо и по-бързо. Вятърът, който допреди малко само въздишаше, сега вече жаловито стенеше.

„Закъснява — промърмори на себе си той, докато оглеждаше тясната пътека. — Питам се, за какво толкова ми е притрябвало да я виждам? Тя не идва заради мен. Но аз имам власт над нея и искам да дойде тук, за да мога да се възползувам от тази власт.“

Мартин продължи да се разхожда.

„А пък ако не дойде — поднови монолога си той след известно време, — само ще си навлече омразата и презрението ми.“

Мартин чу църковния часовник да удря четири. Някакви стъпки, толкова леки, че ако не бе шумоленето на листата под тях, навярно нямаше да се чуят, сложиха край на нетърпението му. Вятърът вече духаше много силно, а плътната бяла вихрушка закриваше всичко от погледа. Но тя вървеше решително и смело напред.

— Е, Мартин — попита нетърпеливо Каролайн, — как е той?

„Странно как се тревожи тя за него. Изглежда, заслепяващият сняг и щипещият студ за нея не представляват нищо — премина през ума му. — И все пак лицето и е като на невръстно момиченце, както би казала майка ми. Как ми се иска да имам някакво наметало, за да я загърна с него.“

Зает със собствените си мисли, той остави въпроса на мис Хелстоун без отговор.

— Бяхте ли при него?

— Не.

— О! Но нали ми обещахте!

— Възнамерявам да направя нещо по-добро за вас. Не ви ли казах, че нямам желание да го виждам?

— Но ще мине толкова време, преди да мога да узная нещо със сигурност за него, а вече се уморих да чакам. Мартин, моля ви, идете при него и му предайте поздрави от Каролайн Хелстоун; кажете му, че тя желае да узнае как е той и дали може да направи нещо за подобряване на състоянието му.

— Няма да го направя.

— Променен сте — снощи бяхте така приятелски настроен.

— Хайде да тръгваме. Не трябва да стоим в тази гора, защото е много студено.

— Но преди да си замина, обещайте ми да дойдете отново утре с вести за него.

— Невъзможно. Прекалено съм болнав, за да мога да идвам на такива срещи през зимата. Ако знаехте как ме боляха гърдите тази сутрин и как останах без закуска, и как, освен това пострадах, тогава щяхте да разберете защо не трябва да ме карате да идвам тук в снега. Казах ви, хайде да тръгваме.

— Наистина ли сте болнав, Мартин?

— Нима нямам такъв вид?

— Бузите ви са розови.

— Това е от треската. Идвате ли, или не?

— Къде?

— С мен. Цял глупак съм, че не си донесох наметало — щях да ви загърна с него.

— Вие се прибирате, а най-краткият път за мен е в обратната посока.

— Дайте ми ръката си. Аз ще се погрижа за вас.

— Но зидът… плетът… катеренето е толкова трудно нещо, а вие сте твърде малък и слаб, за да ми помогнете, без да се нараните.

— Вие ще минете през портата.

— Но…

— Но! Но! Ще ми се доверите ли, или не?

Тя го погледна в очите.

— Струва ми се, че да. Готова съм на всичко, само не и да се върна толкова разтревожена, колкото дойдох.

— За това не отговарям. Но мога да ви обещая едно — оставете на мен и ще видите Мур със собствените си очи.

— Ще го видя? Аз?

— Да, вие.

— Но, мили Мартин, той знае ли?

— А! Сега пък съм мил. Не, не знае.

— Ами майка ви и останалите?

— Всичко е наред.

Каролайн потъна в продължителен мълчалив размисъл, но не се отдели от водача си. Вече се виждаше Брайърмейнс.

— Решихте ли се? — попита той.

Тя мълчеше.

— Решавайте. Сега е моментът. Уверявам ви, че аз няма да го видя, освен ако не трябва да му съобщя за идването ви.

— Странно момче сте вие, Мартин, както е странна и постъпката ви. Но пък и всичко, което изпитвам от дълго време насам, е странно. Ще го видя.

— След като го казахте, няма да се колебаете или да се откажете, нали?

— Не.

— Хайде тогава. Не се страхувайте да минете покрай прозореца на гостната — никой няма да ви види. Баща ми и Матю са в тъкачницата, Марк е на училище, прислужниците са в задната кухня, мис Мур е у дома си, майка ми е в леглото си, а мисис Хорсфол е на седмото небе. Забележете — няма нужда да звъня. Отварям вратата — вестибюлът е пуст, стълбището — тихо; така е и на горния етаж. Цялата къща, както и обитателите й са омагьосани и аз няма да разваля магията, докато не си тръгнете.

— Мартин, вярвам ви.

— Никога не сте казвали по-добра дума. Позволете ми да поема шала ви — ще изтупам снега от него и ще го изсуша. Измокрена сте и ви е студено на горния етаж огънят гори. Готова ли сте?

— Да.

— Вървете след мен.

Той остави обущата си на изтривалката и изкачи стълбището по чорапи. Каролайн се прокрадна след него с безшумни стъпки — пред тях се намираше галерия с коридор. В дъното на коридора Мартин се спря пред една врата и почука. Наложи се да почука втори и трети път, докато мъжки глас, познат на едного от двамата навън, най-сетне каза:

— Влез.