Шърли

Вкусил веднъж от силното вълнение, Мартин поиска втора глътка; опознал веднъж сладостта на силата, той не желаеше да се раздели с нея. Мис Хелстоун — тази девойка, която винаги бе наричал грозна и чийто лик сега непрекъснато бе пред очите му ден и нощ, в мрак и на слънчева светлина — бе престъпила прага на душата му. Терзаеше го мисълта, че е възможно посещението никога да не се повтори.

Макар и да ходеше на училище, Мартин не бе обикновен ученик — съдбата му бе отредила живот на особняк. Няколко години по-късно той положи големи усилия, за да се издокара по образеца на останалия свят, ала това никога не му се удаде — остана белязан от знака на неповторимостта. Сега седеше безучастно на чина си в училище, като се питаше наум как да прибави още една глава към току-що започнатия роман в своя живот — все още не му бе известно колко много започнати „романи за цял живот“ са предопределени никога да не просъществуват след първата или най-много след втората си глава. Съботния следобед той прекара в гората с книгата с приказки и с онази неписана книга на собственото си въображение.

Враждебното чувство, с което Мартин обикновено посрещаше приближаването на неделята, не говореше за особена набожност. Макар да не бяха пламенни привърженици на официалната църква, майка му и баща му не пропускаха веднъж на този свещен ден да запълнят своята дълга скамейка в църквата на Брайърфийлд с цялото си домочадие. На теория мистър Йорк поставяше наравно всички секти и църкви. Според мисис Йорк палмата на първенството държаха моравските братя и квакерите заради трънения венец на смирението, който тези особи носеха на главите си; никой не бе чувал обаче мистър или мисис Йорк да са пристъпяли прага на някое сектантско сборище.

Мартин, както вече качах ненавиждаше неделята, защото утринната служба бе дълга, а проповедта съвсем не бе по вкуса му. Но през този съботен следобед размислите сред горския пущинак разкриха едно неподозирано до този момент очарование на идващия ден.

В неделя сутрин снегът бе много дълбок — толкова дълбок, щото по време на закуската мисис Йорк оповести убеждението си, че за децата, и за момчетата и за момичетата, би било по-добре да си останат у дома, както и решението си, че вместо да ходят на църква, те трябва да седят в мълчание цели два часа в задната всекидневна, докато Роуз и Мартин един след друг четат проповеди — проповедите на Джон Уезли, Последният, в качеството си на реформатор и пламенен проповедник на нови религиозни идеи, бе спечелил както нейното уважение, така и това на съпруга й.

— Роуз да прави каквото си ще — каза Мартин, без да вдигне поглед от книгата, която според тогавашния си навик, а и по-късно в живота си, четеше, докато закусваше.

— Роуз ще прави това, което й се казва, както и ти, Мартин — отсече майката.

— Аз отивам на църква.

Така отвърна синът й с онова неописуемо спокойствие на един истински Йорк, който знае какво иска и как да го постигне, а ако се намери притиснат до стената и няма спасителен изход, ще се остави да бъде премазан, но никога няма да капитулира.

— Времето не е подходящо — каза бащата.

Никакъв отговор — младежът продължи усърдно да чете, като бавно отчупваше хляба и отпиваше от млякото си.

— Мартин не обича да ходи на църква, но има нещо, което обича още по-малко, и това е да се подчинява — каза мисис Йорк.

— Обладан съм от чиста опърничавост, така ли?

— Да, точно така.

— Мамо, не сте права.

— А от какво си обладан тогава?

— Причините са няколко и са доста сложни. За да ви обясня всичко, ще трябва да разкрия пред вас последната тайна на душата си.

— Чуйте Мартин! Чуйте го! — извика мистър Йорк. Ще трябва да направя от това момче адвокат — природата му е писала да си вади хляба с езика. Хестър, третият ти син непременно трябва да надене адвокатската тога, защото притежава всички необходими качества за това — безочливост, самонадеяност и способността да бълва потоци от думи.

— Малко хляб, ако обичаш, Роуз — помоли Мартин с подчертана сериозност, спокойствие и безразличие.

Естественият глас на момчето бе нисък и жаловит, а по време на „мрачните му настроения“ едва ли бе по-силен от шепота на някоя дама. Колкото по-опърничаво бе настроението, толкова по-нежен и по-печален бе гласът му. Мартин дръпна звънеца и любезно помоли за обущата си.

— Но, Мартин — започна да го увещава баща му, целият път е осеян с преспи и е почти невъзможно да се мине през тях. Е, добре, момко — продължи той, видял, че момчето се надигна, когато църковната камбана започна да бие, — това е случай, в който за нищо на света няма да скърша волята на едно упорито момче. Непременно иди на църква. Освен преспите под краката навън има безмилостен вятър и смразяваща снежна виелица. Излез да се пребориш с нея, щом я предпочиташ пред топлата камина.

Мартин мълчаливо пое наметалото, вълнения шал и шапката си и хладнокръвно излезе навън.

— Баща ми има повече разум, отколкото майка заяви момчето. — Как липсва той на жените! Те забиват гвоздеи в живата плът, като си мислят, че удрят с чука по безчувствен камък.