Шърли

— Мистър Мур иска да ме види, Мартин. Аз също искам да го видя.

— Предполагам — хладно отбеляза Мартин.

— Майка ви не постъпва много добре, като не допуска приятелите му до него.

— Кажете го на нея.

— Собствените му роднини.

— Елате и хубаво я нахокайте.

— Знаете, че това няма да доведе до нищо. Е, добре, аз ще се боря за своето. Ще го видя на всяка цена. Ако не искате да ми помогнете, ще се оправя без помощ.

— Много добре. Няма нищо по-хубаво от това човек да разчита на себе си и да зависи само от себе си.

— Сега нямам време да споря с вас, но мога да ви кажа, че сте заядлив. Довиждане.

Тя си тръгна. Чадърът и бе затворен, защото не можеше да го държи срещу силния вятър.

„Нито е празноглава, нито е повърхностна — каза си Мартин. — Много ми се иска да видя какво ще направи без чужда помощ. Ако бурята не бе снежна, а огнена — като очистителната стихия, връхлетяла върху градовете в равнината174, — тя би минала през нея, за да си осигури пет минути разговор с оня Мур. Сега мога да заявя, че прекарах сутринта приятно — разочарованията я направиха по-кратка, а опасенията и моментите на гняв само превърнаха този разговор в още по-голямо удоволствие, когато той най-сетне се състоя. Тя очакваше да ме предума веднага, ала това няма да й се удаде с едно-единствено усилие — ще трябва да дойде отново и отново, и отново. Ще я поизмъча още за собствено удоволствие, ще я разплача пак. Искам да разбера докъде ще стигне, на какво ще се реши, за да се добере до онова, което желае. За мен е нещо странно и съвсем ново, че едно човешко същество може да мисли за друго толкова много, колкото тя мисли за Мур. Време е обаче да се връщам у дома — по стомаха си познавам колко е часът. Дали няма да налетя направо на патицата върху масата? Ще видим кой ще вземе най-голямото парче от ябълковия пай — Матю или аз.“

Глава XXXV В която нещата отбелязват известен напредък, но не много голям

Мартин се бе потрудил добре — той бе начертал умело съгласуван план за своето собствено удоволствие. Ала по-възрастни и по-опитни хитреци от него често пъти виждат своите най-умело изплетени мрежи да бъдат помитани от появилата се изневиделица метла на Съдбата — тази безпощадна домакиня, чиято червена ръка не може да бъде направлявана от никого. В този случай метлата бе направена от жилавите клонки на упоритите намерения, които имаше Мур, при това здраво скрепени от неговата воля. Той започна да възвръща силите си и да надига глава срещу мисис Хорсфол. Всяка сутрин удивляваше тази жена с нещо ново. Първо я освободи от задължението да го облича и започна да върши това сам. След това отказа кафето, което тя му носеше, защото настоя да закусва със семейството. Най-накрая й забрани да влиза в стаята му. В същия този ден, след удивените възгласи на всички жени в къщата, той си подаде главата навън. На следващата сутрин последва мистър Йорк до кантората му и поръча файтон от странноприемницата Редхаус. Бил решил, както сам заяви, да се върне у дома си още същия този следобед. Вместо да му се противопостави, мистър Йорк го подкрепяше и насърчаваше. Изпратен бе човек за файтона, въпреки че мисис Йорк обяви тази стъпка за равносилна на смърт. Файтонът пристигна. Мур не бе предразположен към многословие, но остави кесията си да говори вместо езика му — той изрази благодарността си към прислужниците и мисис Хорсфол с металния глас на монетите. Последната личност напълно одобряваше и разбираше този език — той заличи всички спомени за предишни прояви на твърдоглавство и тя и пациентът й се разделиха като най-добрите приятели на света.

След като посети кухнята и усмири духовете там, Мур се отправи към всекидневната. Предстоеше му да успокои мисис Йорк — задача далеч не толкова лесна, колкото утешаването на прислужниците. Тя седеше там в мрачен гняв, а мислите й бяха заети да изследват бездните на човешката неблагодарност. Той се приближи и се надвеси над нея. Мисис Йорк бе принудена да вдигне глава, макар и само за да го отпрати с гневен поглед. В бледите и изпити черти на лицето му все още се бе запазила някаква красота; искреност и приветливост (да, в момента той се усмихваше) се четяха в хлътналите му очи.

— Довиждане! — каза Мур.

И докато говореше, усмивката му проблесна и се стопи. Сега той не притежаваше желязна власт над чувствата си — и най-малкото вълнение проличаваше в състоянието му на отпадналост.

— И защо ни напускате? — попита мисис Йорк. — Ние ще се грижим за вас, ще направим всичко на този свят за вас, ако останете тук, докато силите ви се възвърнат.

— Довиждане! — повтори той, а после добави: — Бяхте като майка за мен, прегърнете сега своенравния си син.

Като чужденец, какъвто всъщност бе, той първо и подаде едната си страна, а после другата. Тя го целуна.

— Колко грижи ви създадох, какво бреме бях за вас! — промълви Мур.

— Сега сте ми най-голямата грижа, дебелоглави младежо! — бе отговорът. — Питам се на кого ще разчитате у дома си — сестра ви Хортенз знае за тези неща колкото едно дете.