Шърли

Близо до втората ограда имаше островче от дървета. Чадър ли бе онова, което се виждаше там? Да, чадър, който едва устояваше срещу поривите на вятъра, а зад него плющяха краищата на сиво наметало. Мартин ехидно се усмихна, докато с мъка се катереше нагоре по стръмния склон на затрупаното със сняг поле, което криеше такива изпитания за краката, сякаш бе част от подстъпите към вулкана Етна. Лицето му имаше неподражаемо изражение, когато, стигнал до оградата, той хладнокръвно се настани върху нея и започна следния разговор — разговор, който му се искаше да трае вечно.

— Мисля, че ще е по-добре да сключим една сделка, да ме замените за мисис Прайър.

— Не бях сигурна дали ще минете оттук, Мартин, но реших да опитам. Немислимо е човек да размени няколко думи на спокойствие в църквата или в църковния двор.

— Съгласна ли сте? Дайте мисис Прайър на майка ми, а пък аз ще надяна полата й, а?

— Ако мога да ви разбера! Защо се сетихте за мисис Прайър?

— Наричате я „мамо“, нали?

— Тя ми е майка.

— Не е възможно. Сигурно е много немарлива и негрижовна майка — мога да бъда пет пъти по-добра майка от нея. Смейте се колкото си искате — нямам нищо против да ви гледам как се смеете. Зъбите ви — мразя грозни зъби, но вашите са прекрасни като бисерна огърлица, при това огърлица, чиито бисери са превъзходни, равни и отлично подбрани.

— Мартин, какво ви става? Мислех, че мъжете от вашето семейство никога не правят комплименти.

— Не са правили до това поколение. Но чувствувам, че май съм призван да тласна в нова посока развитието на рода Йорк. Малко ми поомръзнаха собствените ми прадеди. Семейството ни съществува от четири века — все приказки за Хайрам, който бил син на Хайрам, които бил син на Самюъл, който бил син на Джон, който пък бил син на Зерубабъл Йорк. Всички, от Зерубабъл до последния Хайрам, са били такива, какъвто е баща ми във вашите очи. Преди това е имало един Годфри — притежаваме портрета му, той виси в стаята на Мур. Прилича на мен. Нищо и знаем за характера му, но съм сигурен, че се е различавал от този на неговите потомци. Има дълга къдрава коса и е облечен с вкус, като кралски кавалер. Казах ви, че прилича на мен следователно не е необходимо да добавям, че е с красива външност.

— Но вие не сте красив, Мартин.

— Не съм, но само почакайте да мине малко време. Смятам от днес да започна да развивам и усъвършенствувам личността си — тогава ще видим.

— Вие сте едно много странно и неразгадаемо момче, Мартин. Но не си въобразявайте, че някога ще бъдете красив, защото това няма да стане.

— Смятам да опитам. Но ние говорехме за мисис Прайър — на тоя свят сигурно не съществува по-неподходяща майка от нея, щом хладнокръвно е пуснала дъщеря си да излезе в такова време. Моята бе направо бясна за това, че исках да отида на църква, бе готова да метне кухненската четка подире ми.

— Мама бе много загрижена за мен, но боя се, че се показах твърде непокорна. Нищо не бе в състояние да ме отклони от решението да отида на църква.

— За да ме видите?

— Точно така — не мислех за нищо друго. Много се страхувах да не би снегът да ви възпре и да не дойдете. Не можете да си представите колко щастлива бях, когато ви видях сам-самичък на вашата скамейка.

— Дойдох, за да изпълня дълга си и да дам добър пример на енорията. Значи бяхте непокорна, така ли? Много ми се иска да ви видя непокорна, наистина ми се иска. Нима не бих ви дисциплинирал, ако бяхте под моя власт. Дайте ми чадъра си.

— Не мога да остана дълго — сигурно обедът вкъщи вече е сложен.

— Нашият също. В неделя винаги има нещо топло за обед. Днес има печена патица с ябълков пай и оризов пудинг. Винаги успявам да науча менюто — а пък тези са любимите ми ястия. Но съм готов да ги пожертвувам, ако и вие го направите.

— Нашият обед е студен — чичо ми не позволява да се готви ненужно в неделен ден. Но трябва да се връщам, у дома ще се тревожат, ако не се появя.

— Ами че същото ще бъде и в Брайърмейнс! Вече виждам как баща ми изпраща надзирателя и петима от бояджиите в шест посоки, за да търсят в снега тялото на блудния му син. Виждам как майка ми се кае за многото й несправедливости към мен сега, когато вече ме няма.

— Мартин, как е мистър Мур?

— Само заради това дойдохте, нали? Само за да произнесете тези думи.

— Хайде, казвайте по-бързо.

— Да го обесят дано! Не е по-зле, но с него се отнасят лошо както винаги — затворен е в клетка, държан е в единична килия. Искат да го превърнат или в идиот, или в маниак и да го изкарат невменяем. Хорсфол го принуждава да гладува, сама видяхте колко е слаб.

— Онзи ден вие бяхте много добър, Мартин.

— Кога? Винаги съм бил добър, мога да служа за пример.

— Кога ще бъдете пак така добър?

— Виждам какво целите, но няма да ме измамите — не съм вчерашен.

— И все пак трябва да го сторим отново. Това е право и необходимо дело.

— Колко сте упорита! Трябва да разберете, че миналия път уредих нещата поради собствената си добра воля.

— Пак ще го направите.

— Няма. Тази работа ми навлече прекалено много неприятности. Предпочитам спокойствието си.