Шърли

Тя влезе откъм кухнята, тихо изкачи задните стъпала, за да свали шапката и кожите си, и също толкова тихо слезе долу, пригладила добре красивите си къдрици. Изящната и мериносова рокля и тънката якичка бяха спретнати и безупречно чисти, а в ръка бе понесла малката си пъстра работна чантичка. Тя се позабави, за да размени няколко любезни думи със Сара и да погледне петнистото котенце, изтегнало се на кухненския праг, да каже няколко думи на канарчето, което се бе уплашило от един внезапен порив на огъня, и след това влезе във всекидневната.

Вежливите поздрави и приятелското посрещане бяха разменени тъй спокойно, както подобава при среща на братовчеди. Някакво чувство на радост, нежно и неуловимо като парфюм, се разнесе из стаята. Току-що запалената лампа ярко се разгоря. Сара внесе подноса с чая.

— Радвам се да се върна у дома — повтори мистър Мур.

Те насядаха около масата. Говореше главно Хортенз. Тя поздрави Каролайн за видимото подобрение на здравето й и отбеляза, че цветът и закръглените и страни вече са почти както преди. Това бе вярно. Без съмнение у мис Хелстоун се забелязваше явна промяна — всичко у нея изглеждаше жизнерадостно. Потиснатостта, страхът и отчаянието я бяха напуснали; тя вече не бе съкрушена, тъжна, отпаднала и унила, а имаше вид на човек, отпил от ободряващото питие на душевното спокойствие и понесен на крилете на надеждата.

След чая Хортенз се качи горе — тя не бе ровила из чекмеджетата си през изминалия месец и влечението към тази дейност бе станало неудържимо. По време на отсъствието й разговорът премина в ръцете на Каролайн и тя го пое с лекота. Възприе най-приятния си маниер на общуване. Обаятелната непринуденост и изяществото на езика й придадоха ново очарование на познатите теми — някаква нова музика във винаги нежния глас приятно изненада и заплени слушателя. Необичайните нюанси и светлосенки на словото придадоха изразителност на младото лице и го озариха с живот.

— Каролайн, изглеждате така, сякаш сте получили добри новини — каза Мур, след като я бе наблюдавал настойчиво в продължение на няколко минути.

— Нима?

— Изпратих да ви повикат тази вечер, за да се ободря. Но вие ме ободрявате много повече, отколкото си представих.

— Радвам се да го чуя. Наистина ли ви ободрявам?

— Изглеждате блестящо, движенията ви са жизнени, а гласът ви е истинска музика.

— Приятно ми е да съм отново тук.

— Наистина е приятно — аз също изпитвам това чувство. Приятно е човек да види признаците на здраве по страните ви и надеждата в очите ви, Кари. Но каква е тази надежда и какъв е източникът на тази жизнерадост, която усещам във вас?

— Присъствието на мама е едното нещо, което ме прави щастлива. Обичам я толкова много и тя ме обича. Тя дълго и нежно се грижи за мен, а сега, когато грижите й ми помогнаха да оздравея, мога да прекарвам целия си ден с нея или да го посвещавам на нея. Мисля, че сега е мой ред да се погрижа за нея и наистина го правя — аз съм й прислужница, както и дъщеря. Обичам… ще ми се смеете, ако знаехте с какво удоволствие кроя и шия рокли за нея. Сега тя изглежда толкова добре, Робърт. Няма да й позволя да бъде старомодна. Освен това е очарователна събеседница — изпълнена с мъдрост, зряла в преценките си, с богати знания и неизтощими запаси от наблюдения, които зорката и прозорливост е натрупала незабелязано за околните. С всеки изминал ден, който прекарвам с нея, я харесвам все повече, ценя я все повече, обичам я все по-нежно.

— Това е едното нещо, Кари. Говорите така за „мама“, че човек би започнал да изпитва ревност към старата дама.

— Тя не е стара, Робърт.

— Към младата дама тогава.

— Тя няма такива претенции.

— Е, добре — към тази дама на средна възраст. Но вие казахте, че майчината обич е едното нещо, което ви прави щастлива. Кое е другото?

— Радвам се, че сте по-добре, Робърт.

— Освен това?

— Радвам се, че сме приятели.

— Вие и аз?

— Да. Имаше време, когато мислех, че никога няма да бъдем.

— Кари, един ден възнамерявам да ви кажа нещо за себе си, което не ми прави чест и следователно няма да ви зарадва.

— Тогава недейте! Не бих понесла да мисля зле за вас.

— Аз пък не бих понесъл да мислите за мен по-добре, отколкото заслужавам.

— Но аз почти зная вашето „нещо“. Всъщност мисля, че зная всичко за него.

— Не знаете.

— Сигурна съм, че зная.

— Кого още засяга, освен мен?

Тя поруменя, поколеба се и замълча.

— Говорете, Кари. Кого още засяга?

Тя се опита да произнесе някакво име, но не можа.

— Кажете ми — тук няма никой друг, освен нас. Бъдете откровена.

— А ако греша?

— Ще ви простя. Прошепнете ми го, Кари.

Той наведе ухо към устните й, но тя все още не искаше или не можеше да проговори. Когато видя, че Мур бе решил на всяка цена да чуе признанието й и го очакваше, най-сетне каза:

— Мис Кийлдар прекара един ден у дома преди около седмица. Вечерта бе много ветровита и ние я убедихме да остане у нас.

— И двете навивахте косите си заедно, нали?

— Откъде знаете това?

— Побъбрихте си и тя ви каза, че…