Шърли

— В този момент се съмнявам дали ми казвате истината — гроздето или пък черешите са кисели, когато са „нависоко“.

— Тя притежава хубава фигура, хубаво лице и прекрасни коси — отдавам дължимото на всичките й чаровни черти, но нито една от тях не ме вълнува; а може би ме вълнуват по начин, който не би й се понравил. Предполагам, че бях наистина изкусен от самата позлата на примамката. Каролайн, какъв благороден човек е вашият Робърт — велик, добър, безкористен и при това толкова непорочен!

— Но не и съвършен — веднъж направи ужасна грешка, но повече няма да слушаме за това.

— А ще мислим ли за това, Кари? Няма ли да го презрем в сърцето си — едно нежно, но справедливо, състрадателно, но неподкупно сърце?

— Никога! Ще запомним, че с каквато мярка мерим ние, с такава ще ни се възмери. Затова няма да му отдадем презрение, а само топла привързаност.

— Която обаче няма да е достатъчна, предупреждавам ви. Един ден ще бъде необходимо още нещо, освен тази привързаност, нещо по-силно, по-сладко и по-жарко. А съществува ли то, за да бъде отдадено?

Каролайн бе развълнувана, дълбоко развълнувана.

— Успокойте се, Лина — каза утешително Мур. — Не възнамерявам, а и нямам никакво право да смущавам душата ви сега или пък през следващите месеци. Не гледайте така, сякаш ей сега ще си тръгнете. Няма да правим повече смущаващи намеци, а ще подновим разговора си. Недейте да треперите — погледнете ме в очите и вижте какъв клет, бледен и мрачен призрак представлявам, по-скоро способен да събуди съжаление, отколкото страх.

Каролайн свенливо повдигна поглед.

— Все пак внушавате страхопочитание, колкото и да сте блед — каза тя, като сведе очи пред погледа му.

— Да се върнем към Шърли — продължи Мур. — Смятате ли, че тя някога ще се омъжи?

— Тя обича.

— Платонически, теоретически — всичко е притворство!

— Обича според мен искрено.

— Така ли казва тя?

— Не мога да потвърдя, че го е казала. Подобно признание като „обичам този или онзи“ не е изричала.

— Така си и мислех.

— Но чувството си пролича въпреки самата нея и аз го видях. Тя ми говори за този човек по начин, който не оставя съмнения — дори само гласът й бе достатъчно доказателство. След като успях да изтръгна от нея мнението й за вашия характер, поисках да узная още едно за… за човек, по отношение, на когото имах известни предположения, макар и да бяха най-обърканите и озадачаващи предположения на света. Принудих я да проговори — разтърсвах я, сърдех й се, щипех я по ръцете, когато се опитваше да ме разубеди със своите странни и малко стряскащи шеги, докато най-накрая го каза. Самият й глас бе достатъчен — едва ли бе по-силен от шепот, но звучеше с такава нежна пламенност. В този случай нямаше признание, нито пък някакво доверяване — тя не би се унизила дотам. В едно обаче съм сигурна — щастието на този човек й е толкова скъпо, колкото и нейният собствен живот.

— Кой е той?

— Когато й казах, че е влюбена в него, тя не отрече нищо. Не си призна открито, но ме погледна в очите и аз видях погледа й, блеснал от отразената светлина на снега. Това ми бе повече от достатъчно и аз безжалостно възтържествувах над нея.

— С какво право възтържествувахте? Искате да кажете, че сърцето ви е свободно?

— Каквото и да е сърцето ми, Шърли е робиня. Лъвицата! Ето че намери своя укротител. Може да е господарка на всичко наоколо, но господарка на себе си не е.

— Значи вие се зарадвахте, когато открихте една посестрима по съдба в личност, която е тъй красива и властна?

— Да, така е. Робърт, съвсем точно го казахте личност, която е тъй красива и властна.

— Значи признавате, така ли? Посестрима по съдба, робиня?

— Не признавам нищо. Само мога да кажа, че надменната Шърли не се радва на по-голяма свобода, отколкото робинята Агар177.

— А тогава кой е Авраам, този герой — патриарх, който е постигнал такава победа?

— Все още продължавате да говорите подигравателно, цинично и обидено, ала ще ви накарам да промените тона си, преди да свърша разговора си с вас.

— Ще видим. Може ли тя да се омъжи за този Купидон?

— Купидон! Той е толкова Купидон, колкото вие сте Циклоп.

— Може ли да се омъжи за него?

— Ще видите сам.

— Искам да узная името му, Кари.

— Отгатнете.

— Някой от околността ли е?

— Да, от енорията Брайърфийлд.

— Тогава това е някоя личност, която не е достойна за Шърли. Не познавам никого от тази енория, който да може да се сравнява с нея.

— Помислете.

— Невъзможно. Предполагам, че е изпаднала в заблуждение и в края на краищата ще се хвърли с главата надолу в някоя абсурдна история.

Каролайн се усмихна.

— Одобрявате ли избора й?

— Да, напълно.

— Тогава аз съм озадачен, понеже главата, увенчана с тези прекрасни кестеняви къдри, е същевременно и една мислеща машинка, неимоверно прецизна в работата си; тя може да се похвали с точни и непоклатими преценки, наследени, предполагам, от „мама“.

— Аз одобрявам напълно, а мама бе очарована.

— „Мама“ очарована! Мисис Прайър! Тогава в този избор няма нищо романтично, така ли?

— Романтичен е, но е същевременно и правилен.

— Кажете ми, Кари. Смилете се над мен — прекалено съм слаб, за да бъда измъчван.