Шърли

В първоначалната си ярост срещу всички членове на семейство Мур мистър Симпсън така се бе отнесъл към Луис, че този човек, който умееше да понася тежък труд и страдания, но не търпеше груба безочливост, веднага бе напуснал службата си на възпитател и се бе съгласил да се върне единствено докато траеше пребиваването на семейството в Йоркшир — молбите на мисис Симпсън пред него стигнаха само дотук. Собствената му привързаност към неговия ученик бе допълнителен мотив за тази постъпка. Вероятно той имаше и трети мотив, по-силен от другите два, вероятно щеше да му бъде трудно да напусне Фийлдхед точно в този момент.

За известно време нещата вървяха доста гладко: здравословното състояние на мис Кийлдар се подобри, духът й възвърна жизнеността си — Мур бе съумял да я освободи от всякакви нервни страхове. И наистина от мига, в който му се бе доверила, сякаш всяко нейно опасение отлетя надалеч — на душата й олекна, а поведението й стана безгрижно като на дете, което, незаето с мисли за живота и смъртта, е поверило всякаква отговорност на родителите си. Двамата с Уилям Фарън (чрез него Луис Мур се бе постарал да научи нещо за състоянието на Фебе) стигнаха до заключението, че кучето не е бясно и че само лошото отношение към него е прогонило животното от дома му, тъй като не бе тайна, че неговият господар имаше навика често да му нанася жестоки побои. Не се знаеше дали заключението им отговаря на истината, или не — конярят и горският пазач твърдяха обратното; и двамата настояваха, че ако болестта на кучето не представлявала истински случай на бяс, то значи такава болест не съществувала въобще. Но Луис Мур се отнесе скептично към подобно доказателство — той съобщи на Шърли само окуражаващите новини и тя му повярва. Не се разбра кое е било вярно, но едно нещо бе сигурно — в нейния случай ухапването се оказа безвредно.

Измина ноември, дойде декември — сега вече семейство Симпсън наистина се приготвяше за тръгване. Беше абсолютно необходимо да се върне у дома си до Коледа. Прислугата стягаше багажа и всички щяха да си заминат само след няколко дни. В една зимна вечер, по време на последната седмица от престоя им, Луис Мур отново извади малкия си неизписан бележник и започна да разговаря с него така:

„Тя е по-прекрасна от всякога. След разсейването на малък облак изчезнаха бледнината по страните й и временното и униние. Чудесно е да видиш колко бързо магическата енергия на младостта възстанови жизнеността й и съживи цвета у нея.“

След закуска тази сутрин, когато я видях, чух и, така да се каже, я почувствувах с всяка фибра на тялото си, изоставих слънчевото й присъствие и влязох в хладната гостна. Като взех в ръка едно малко позлатено томче, открих, че то е сборник със стихове. Прочетох едно или две стихотворения и дали магията бе у мен или стиховете, не зная, но душата ми се извиси, пулсът ми зачести и цял пламнах въпреки хладния въздух. Аз също съм все още млад, макар тя да казва, че никога не ме е смятала за млад, аз съм едва на тридесет години. Съществуват мигове, когато животът — и единствената причина за това е моята младост — ме посипва с прекрасните си цветове.

Бе време за урок и аз влязох в учебната стая. Сутрин тази стая е доста приятна — тогава слънчевите лъчи проникват през ниската решетка на прозореца, учебниците и тетрадките са подредени, няма разхвърляна хартия наоколо, огънят в камината гори с ясен и чист пламък, още не е паднала пепел и не се е натрупала жарава. Заварих там Хенри, който бе довел със себе си мис Кийлдар.

Вече казах, че е по-прекрасна от всякога — наистина е така. Една пленителна роза — не ярка, а по-скоро нежно румена — е разцъфнала по страните й. Очите й, винаги тъмни, ясни и изразителни, сега мълвят на език, който не мога да предам — това са слова видени, а не чути, с които навярно ангелите разговарят помежду си, когато настава „тишина на небето“. Косата й винаги е била тъмна като нощта и прекрасна като коприна, а шията й — бяла, изящна и гладка, но сега и двете излъчват някакво ново очарование. Къдриците й са ефирни като сянка, а раменете, върху които се сипят, притежават грацията на богиня. Някога само виждах красотата й, а сега я чувствувам.

Хенри повтаряше урока си пред нея, преди да го разкаже на мен; една от ръцете й държеше учебника, а той я бе уловил за другата. Това момче се ползува с повече привилегии, отколкото му се полагат — осмелява се да дава и да получава милувки. Какво снизхождение и състрадание проявява тя към него! Прекалено много е — ако това продължи, след няколко години, когато душата на Хенри е вече душа на възрастен, той ще я постави пред нейния олтар, както аз направих с моята.