Шърли

— Нито една промяна не ви заварва неподготвен. Сигурна бях, че невъзмутим както винаги, вече сте взели мерки срещу всеки неочакван обрат. Винаги съм мислела, че вие сте застанали в този свят като самотен, но бдителен и дълбоко замислен стрелец сред някаква гора, че в колчана на рамото ви има повече от една стрела, а лъкът ви е запасен с повече от една тетива. Така е и с брат ви. Вие двамата можете да стигнете като скитащи ловци и до най-усамотените диви места на западните прерии, без да ви се случи нищо. Поваленото дърво ще се превърне във ваш дом, разчистената гора ще ви даде нивя от оголената си гръд, бизоните ще почувствуват точните ви изстрели и с наведени рога и гърбове ще ви отдадат почит, рухвайки в нозете ви.

— И навярно някое индианско племе — Черните ходила или Плоските глави — ще ни предоставят по една невеста, така ли?

— Не (колебливо), мисля, че не. Тези диви жени са ужасни. Мисля, че… всъщност надявам се, че нито един от вас двамата няма да сподели домашното огнище с жена, на която не може да подари сърцето си.

— Кое ви накара да си помислите за Дивия запад, мис Кийлдар? Нима сте проникнали в душата ми, без да ви усетя? А може би сте се прокраднали в мечтите ми и сте съзрели как умът ми чертае планове за бъдещето.

Шърли бе накъсала една от онези тънки хартиени ивици за палене на свещи на малки парченца и сега ги хвърляше едно по едно в огъня, като замислено наблюдаваше как изгаряха. Тя запази мълчание.

— Как разбрахте това, което, изглежда, знаете за моите намерения?

— Не зная нищо. Просто сега откривам какви са те — казах го съвсем случайно.

— Вашите «случайни думи» звучат като прозрение. Никога вече няма да ви бъда учител, не искам никакви други ученици след Хенри и вас. Никога вече няма да сядам редовно на масата на чужди хора, няма да бъда придатък към някое семейство. Вече съм на тридесет години, а не съм бил свободен от десетгодишна възраст. Изпитвам такава жажда за свобода, такава дълбока страст да я опозная и да я нарека моя, такъв неутолим копнеж да я спечеля и да я притежавам, че не бих се спрял пред прекосяването на Атлантическия океан заради нея, бих я последвал и в най-дълбоките дебри на девствените лесове. Не бих приел индианска девойка за робиня, а съпруга тя не може да ми бъде. Не познавам обичана от мен бяла жена, която би ме придружила. Но съм сигурен, че Свободата ще ме дочака, седнала под някой бор — когато я повикам, тя ще дойде в дървената ми хижа и не ще остави празна прегръдката ми.

Тя не можеше да понесе спокойствието, с което говорех, докато самата бе тъй силно развълнувана. Точно така — аз исках да я развълнувам. Тя не бе в състояние да ми отговори, нито пък да ме погледне. Щях да съжалявам, ако се окажеше способна дори на едното от тези действия. Страните й пламтяха, сякаш някое алено цвете, през чиито листа се прокрадваха слънчевите лъчи, ги бе огряло със светлината си. По белите клепачи и тъмните мигли на сведените й очи трептеше всичко онова, което представлява красотата на полумъчителния, полусладостен срам.

Не след дълго тя овладя чувствата си и разумът взе връх над тях. Видях, че бе усетила бунта им и се готви да упражни властта си. Тя седна. На лицето й бе изписано нещо, което можех да прочета, и то казваше — виждам чертата на моята граница и нищо не е в състояние да ме накара да я премина. Усещам, зная докъде мога да разкрия чувствата си и кога трябва да затворя книгата. Изминах доста дълъг път и стигнах дотам, докъдето истинската, суверенна и неопетнена природа на моя пол ми позволи, но няма да направя нито крачка по-нататък. Сърцето ми може да се сломи, ако бъде отблъснато; нека се сломи, но то никога няма да ме опозори, никога няма да посрами женското у мен. Избирам страданието пред позора, смъртта пред предателството!

Що се отнася до мен, аз си казах: «Ако беше бедна, щях да падна в нозете й. Ако беше с обикновен произход, щях да я грабна в ръцете си. Но Златото и Положението й са два цербера, които я вардят от двете й страни. Любовта гледа и копнее, но не смее да посегне; Страстта обикаля наоколо, но не се осмелява да приближи. Верността и Предаността са уплашени. Няма какво да загубя в битката за спечелването й, няма какво да жертвувам — всичко е само печалба и затова е неимоверно трудно.»

Трудно или не, трябваше да направя нещо, нещо трябваше да кажа. Не можех, а и не исках да мълча пред онемялата скромност на цялата тази красота до мен. Казах следното, като все още изговарях думите спокойно, но колкото и тихо да ги произнасях, можех да ги чуя как се отронваха от устните ми с отчетлив и дълбок тон: