Шърли

— Тартар е вашият скъп другар. През летата, когато ставате рано и изтичвате към ливадите, за да намокрите нозе в росата, да освежите страните си и разрошите косите си на вятъра, вие винаги го викате с вас. Понякога го викате, като му подсвирквате по начин, който научихте от мен. Когато оставате сама в гората и мислите, че никой, освен Тартар не ви слуша, тогава си подсвирквате онези мелодии, които сте чували от устните ми, или пък пеете онези песни, на които ви е научил гласът ми. Не ви питам откъде идва чувството, което изливате в тези песни, защото зная, че то извира от сърцето ви, мис Кийлдар. В зимните вечери Тартар лежи в нозете ви — позволявате му да положи глава на скута ви, оставяте го да легне върху полите на копринената ви дреха. Грубата му козина познава допира на ръката ви, а веднъж ви видях да го целувате по онова снежнобяло петно, което краси широкото му чело. Опасно е да казвате, че съм като Тартар, защото мога да поискам да се отнасяте към мен по същия начин, както и към него.

— Може би, сър, ще съумеете така да изнудите и вашето бедно и лишено от приятели сираче, когато го намерите.

— Ах! Да можех само да я открия такава, каквато е в представите ми. Едно същество, което първо трябва да укротя, а след това да му дам знания; да го дисциплинирам, а след това да го обсипя с ласки. Да изтръгна клетото гордо създание от лапите на мизерията; да придобия власт над своята избраница, а след това да бъда снизходителен към своенравните настроения, които никой не е могъл да променя или понася преди; да я виждам ту раздразнена, ту покорна по дванадесет пъти в денонощие, а може би, когато обучението й завърши, да съзра пред себе си една отлична и търпелива майка на около дузина деца, която само от време на време добродушно плясва малкия Луис, опитвайки се да изплати лихвата на огромните дългове, които има към баща му. Ах, продължих аз, моето сираче би ме обсипало с целувки; би стояло на прага и би ме чакало да се върна вечер вкъщи, за да се хвърли в прегръдките ми; би поддържало чистота в дома ми и топлина в камината ми. Бог да благослови мечтите ми! Трябва да намеря тази девойка.

В очите й проблесна развълнувана искра, устните й се отвориха, но тя отново ги затвори и поривисто се извърна.

— Кажете ми, кажете ми къде е тя, мис Кийлдар!

Още едно движение — цялото изтъкано от високомерие, огън и импулсивност.

— Трябва да узная това. Вие можете да ми кажете. Вие непременно ще ми кажете.

— Никога.

Тя се обърна, за да си тръгне. Можех ли отново да й позволя да си замине, както бе правила винаги? Не, вече бях отишъл твърде далеч, за да не доведа нещата до техния завършек. Бях се доближил твърде много до целта, за да се откажа от нея. Цялото бреме на съмненията, цялата тирания на нерешителността трябваше незабавно да бъдат премахнати, за да се изправя лице в лице с истината. Тя трябваше да поеме своята част от отговорността и да ми каже каква бе тази истина. Аз също трябваше да поема своята й да се придържам към нея.

— Една минутка, госпожице — казах аз, като поставих ръката си върху дръжката на вратата, преди да я отворя. — Разговорът ни тази сутрин бе дълъг, но последната дума още не е изречена — тя е ваша.

— Ще ме пуснете ли да мина?

— Не. Аз пазя вратата. По-скоро бих умрял, отколкото да ви позволя да ме оставите сега, без да ми кажете думата, която очаквам.

— И каква е думата, която се осмелявате да очаквате от мен?

— Тази, която изгарям от желание да чуя, която трябва и която ще чуя, тази, която не се осмелявате сега да премълчите.

— Мистър Мур, не разбирам за какво говорите. Опасявам се, че не сте на себе си.

Предполагам, че наистина, не приличах на себе си, защото видях, че я бях уплашил. Но това бе добре — тя трябваше да бъде уплашена, за да бъде спечелена.

— Знаете какво искам да кажа и за пръв път заставам пред вас такъв, какъвто съм. Забравете учителя. Сега искам да ви представя човека и да ви покажа, че той е джентълмен.

Тя трепна. Сложи ръката си върху моята, сякаш за да я отмести от бравата — със същия успех можеше да се опита да раздели две парчета мотал, споени едно с друго. След като разбра, че е безсилна отстъпи, и отново потрепери.

Не мога да обясня каква промяна настъпя у мен, но вълнението и ме окрили с някакъв нов порив. Не бях нито съкрушен, нито въодушевен от земите и златото й, не мислех нито за тях, нито пък ме интересуваха — те бяха нищо, дреболии, които не можеха да ме смаят. Виждах само нея — нейната млада и прекрасна фигура, грациозността, великолепието в скромността на моминството й.

— Моята ученичка — промълвих аз.

— Моят учител — бе тихият отговор.

— Трябва да ви кажа нещо.

Тя очакваше думите ми с наведено чело и пуснати надолу къдрици.