Шърли

— Отдавна ли сте долу, мис Кийлдар? При това сама с мистър Мур?

— Да, от доста време. И двамата слязохме долу рано, още не се бе разсъмнало.

— Това е в разрез с благоприличието.

— Отначало — да. Бях доста ядосана и не много любезна. Ала както сам можете да видите, сега сме в чудесни отношения.

— Виждам повече, отколкото бихте желали да видя.

— Едва ли, сър — казах аз. — Ние не крием нищо. Ще ми позволите ли да отбележа, че всички наблюдения, които възнамерявате да споделите, можете да адресирате и до мен. От този момент аз заставам между мис Кийлдар и всички неприятности.

— Вие! Какво общо имате вие с мис Кийлдар?

— Ще я закрилям, ще я пазя и ще й служа.

— Вие, сър? Вие, някакъв си възпитател?

— Не желая да чувам нито една обидна дума сър — намеси се тя, — нито една сричка на неуважение към мистър Мур в този дом.

— Вземате неговата страна, така ли? Неговата страна! О, да!

Тя се извърна към мен с внезапно движение на привързаност, което посрещнах, като обгърнах раменете й с ръка. И двамата се изправихме.

— Благочестиви Гед! — бе викът, който се изтръгна от утринния халат, застанал треперещ до вратата. Струва ми се, че мистър Симпсън наричаше така ларите183. Винаги когато изпаднеше в затруднено положение, той призоваваше този идол.

— Приближете се, чичо, за да чуете всичко. Кажете му всичко, Луис.

— Нека само да посмее да проговори! Просякът! Разбойникът! Благонравният лицемер! Подлият, подмазващ се и отвратителен слуга! Махнете се от племенницата ми, сър — пуснете я!

Тя енергично се притисна към мен.

— Аз съм до рамото на бъдещия си съпруг. Кой ще се осмели да вдигне ръка срещу мен или него?

— Нейният съпруг!

Той вдигна ръце и ги разпери, а след това се строполи върху един стол.

— Преди известно време вие страшно много искахте да узнаете за кого възнамерявам да се омъжа — тогава намерението ми бе вече оформено, но не бе още узряло, за да го оповестя. Сега то е узрял плод; налял се е със слънчева светлина и е готов да бъде откъснат от дървото. Вземете тази алена праскова — вземете Луис Мур!

— Но (свирепо) той няма да бъде ваш, както и вие няма да бъдете негова!

— По-скоро бих умряла, отколкото да приема друг. Ще умра, ако не бъде той.

Той изрече думи, с които тази страница никога няма да бъде опетнена.

Шърли пребледня като платно и се разтрепери цялата. Силите я напускаха. Положих я на дивана и само успях да й хвърля бегъл поглед, за да се убедя, че не е припаднала — тя ме увери в това с божествена усмивка. Целунах я, но дори да ме убият, не бих могъл да предам ясно случилото се през следващите няколко минути. По-късно — със сълзи, смях и силно вълнение — тя ми разказа, че съм започнал да гледам страховито и съм се отдал на демона; разказа ми, че съм я оставил, с един скок съм прекосил стаята, мистър Симпсън излетял през вратата като снаряд от оръдие, аз също съм изчезнал и тя чула мисис Джил да пищи.

Мисис Джил все още пищеше, когато дойдох на себе си. Тогава бях в друга стая — в дъбовата гостна, струва ми се — и държах мистър Симпсън, който се бе свил в едно кресло; ръката ми го бе сграбчила за гушата, а очите му се въртяха в орбитите си — по всяка вероятност съм искал да го удуша. Икономката бе застанала наблизо и кършеше ръце, като ме умоляваше да престана. В следващия момент разхлабих хватката си и изведнъж почувствувах каменно спокойствие. Наредих на мисис Джил веднага да повика файтона от странноприемницата Редхаус и уведомих мистър Симпсън, че трябва да напусне Фийлдхед в мига, в който файтонът пристигне. Макар и изплашен до смърт, той заяви, че нямало да го стори. След като повторих предишното си нареждане, добавих, че ще повикам стражаря. Казах:

— Вие ще си заминете независимо дали с добро или с лошо.