Шърли

— Трябва да ви кажа, че в продължение на четири години вие растяхте в сърцето на учителя си и сега никой не може да ви изтръгне оттам. Трябва да заявя, че ме омагьосахте въпреки разума и житейския ми опит, въпреки разликата в положението и имота. Погледът, думите и движенията ви бяха тъй неотразими, така ми разкрихте недостатъците и добродетелите си — по-скоро прелестите си, защото те не притежават неумолимата строгост на добродетели, — че ви обикнах и ви обичам с целия си живот и сила. Сега знаете всичко.

Тя понечи да каже нещо, но не намери думи. Опита се да се пошегува, ала безуспешно. Аз отново страстно я уверих в любовта си.

— Е, добре, мистър Мур, и сега какво? — бе отговорът, който получих.

Човек би доловил в него известно раздразнение, ако не бе произнесен с треперещ глас.

— Нямате ли какво да ми кажете? Нямате ли любов за мен?

— Имам малко.

— Не бива да ме мъчите. Сега не съм в настроение за шеги.

— Нямам намерение да се шегувам. Искам да си вървя.

— Учудвам се как можете да ми кажете в такъв момент, че искате да си вървите. Да си вървите! Как! С моето сърце в ръката си, за да го оставите на тоалетната си масичка и да го прободете с карфиците си? Няма да помръднете оттук, няма да се отдалечите и на една крачка, докато не ми дадете залог — жертва за жертвата ми — вашето сърце за моето.

— Загубила съм някъде преди време това, което търсите — позволете ми да отида да го потърся.

— Кажете ми, че то е там, където често пъти са и вашите ключове — в мое притежание.

— Вие би трябвало да знаете. А къде са ключовете ми, мистър Мур? Честна дума, загубила съм ги отново. Мисис Джил иска пари, а аз нямам никакви, освен тези шест пенса.

Тя извади монетата от джоба на престилката си и ми я показа върху дланта си. Можех да се пошегувам с нея, но сега не беше време за това — въпросът бе на живот и смърт. Сграбчих монетата и ръката, която я държеше, и попитах:

— Каква съдба ми отреждате — да загина без вас или да живея заради вас?

— Постъпете както намерите за добре. Далеч съм от мисълта да диктувам избора ви.

— Ще ми кажете със собствените си уста дали ме обричате на изгнание, или ме дарявате с надежда!

— Вървете. Ще го понеса, ако ме оставите.

— Навярно аз също ще мога да го понеса, ако ви напусна, но отговорете ми, Шърли, моя ученичко, моя владетелко, отговорете.

— Умрете без мен, ако искате. Живейте за мен, ако смеете.

— Не се боя от вас, моя тигрице — осмелявам се да живея за вас и с вас от този час до самата ми смърт. Сега ви имам, моя сте и никога няма да ви пусна. Където и да бъде домът ми, вече съм си избрал съпруга. Ако остана в Англия, и вие ще бъдете в Англия. Ако прекося Атлантическия океан, ще го прекосите и вие — житейските ни пътища са се слели в едно, съдбите ни са преплетени.

— Равни ли сме вече, сър? Равни ли сме най-сетне.

— Вие сте по-млада, по-крехка, по-слаба и по-наивна от мен.

— Ще бъдете ли добър с мен? Нали никога няма да бъдете мой тиранин?

— Ще ме оставите ли да си поема дъх, без да ме обърквате? Не трябва да се усмихвате сега. Светът наоколо ми се върти и се мени с всеки миг. Слънцето е ален пламък, от който ми се завива свят, небето е виолетов вихър, който ме увлича със себе си.

Не съм слаб мъж, но се олюлях, докато говорех. Цялата вселена преливаше от жизненост — цветовете станаха по-наситени, движенията — по-бързи сърцето на живота затуптя по-учестено. За миг престанах да виждам, но чувах гласа й — безмилостно пленителен. Тя очевидно не желаеше да прояви състрадание и да смекчи очарованието си — навярно не знаеше какво изпитвах в този момент.

— Наричате ме тигрица. Запомнете — тях никой не може да ги укроти — каза тя.

— Укротена или свирепа, дива или покорна, вие сте моя.

— Щастлива съм, че познавам укротителя си и съм свикнала с него. Само неговия глас ще следвам, само неговата ръка ще ме насочва, само в неговите нозе ще се отпускам покорно.

Отведох я обратно до креслото и седнах до нея. Исках отново да я чуя да говори — никога не бих могъл да се наситя на гласа и думите й.

— Много ли ме обичате?

— А, вие сам знаете. Няма да ви доставям удоволствие и няма да ви лаская.

— Не зная и наполовина от онова, което е необходимо, за да се засити сърцето ми. То копнее за храна. Ако знаехте колко безумно гладно е, щяхте веднага да го нахраните с една-две топли думи.

— Бедният Тартар! — каза тя, като докосна и потупа ръката ми. — Бедно мое момче, смели ми приятелю, любимецо на Шърли, успокойте се!

— Няма да се успокоя, докато не ме дарите поне с една нежна дума.

И най-сетне получих този дар.

— Скъпи Луис, бъдете ми верен и никога не ме напускайте. Животът няма стойност за мен, ако не премина през него облегната на вашето рамо.

— Искам още.

Тя смени темата — не бе в неин стил да предлага същото блюдо два пъти.

— Сър! — каза тя, като скочи на крака. — Под заплаха от смъртно наказание ви забранявам да споменавате такива жалки неща като пари, бедност или неравенство. Крайно опасно е да ме дразните с такива влудяващи скрупули. Подобно нещо не ви разрешавам.