Шърли

Той ме заплаши със съд, но в този момент не ме интересуваше нищо. Веднъж вече бях надделявал над него — не с такава ярост, както сега, но със същата неумолимост. Това бе през една нощ, когато крадци се бяха опитали да проникнат в Симпсън Гроув. Обзет от жалка страхливост, той щеше да вдигне напразна тревога, без да е способен на защита. Тогава се наложи да защитя цялото му семейство и дома му, като обуздая самия него, и успях. Сега останах с него до идването на колата. Съпроводих го дотам, а той мърмореше през целия път. Бе ужасно объркан, а също и вбесен. Би ми се противопоставил, само че не знаеше как; повика жена си и дъщерите си. Заявих, че те ще трябва да го последват веднага щом се приготвят. Пушилката на озлоблението му бе неописуема, но това бе гняв, неспособен на дела — ако този човек бъде умело поставян на мястото си, той за цял живот ще си остане безпомощен. Зная, че никога няма да изправи срещу мен силата на закона — известно ми е, че жена му, която той тиранизира на дребно, го направлява за всичко важно. А аз отдавна съм си спечелил нейната неувяхваща майчина благодарност заради предаността ми към сина й. Бях се грижил за Хенри по време на някои от неговите боледувания и тя бе казала, че съм го правел по-добре, от която и да е жена, а мисис Симпсън никога няма забрави това. Днес мисис Симпсън и дъщерите й се разделиха с мен в безмълвен гняв и ужас, ала тя все пак ме уважава. Когато Хенри се притискаше към гърдите ми, а аз го настанявах във файтона до нея, когато оправях собствения й шал, за да й бъде по-топло, тогава, въпреки че се извръщаше настрани, виждах как очите и се пълнеха със сълзи. Тя ще бъде още по-ревностен защитник на моята кауза, тъй като ме напусна пламнала от гняв. Доволен съм от това не заради себе си, а заради моя живот и идол, заради моята Шърли.“

След седмица Луис Мур отново пише:

„Сега съм в Стилброу. Временно се преместих да живея у един приятел, човек със занаят, в чиято работа мога да бъда полезен. Всеки ден яздя до Фийлдхед. Колко ли време ще мине още, преди да мога да нарека това място мой дом, а господарката му — истински моя? Не съм спокоен, често се тревожа, има моменти, когато ме обземат терзания. Ако сега я види човек, би си помислил, че никога не е отпускала глава на моето рамо, нито пък се е притискала към мен с нежност и доверие. Чувствувам се несигурен, тя ме прави нещастен. Когато я посещавам, ме отбягва — винаги ми се изплъзва. Днес повдигнах лицето и към моето с решението да погледна хубаво в дълбоките и тъмни очи. Трудно е да опиша какво видях там! Пантера! Красиво диво животно! Лукава, непокорна, волна природа! Тя прегризва веригата си — виждам как белите й зъби изпиляват стоманата! Мечтае за своите диви гори и копнее за девствената си свобода. Да можеше Симпсън да се върне и да я принуди отново да ме обгърне с ръцете си. Иска ми се да съществува някаква опасност тя да ме загуби, както има риск да я загубя аз. Не, не се боя от окончателната загуба, но продължителното отлагане…

Сега е нощ — полунощ е. Прекарах следобеда и вечерта във Фийлдхед. Преди няколко часа тя мина покрай мен, докато слизаше по дъбовото стълбище към вестибюла. Не подозираше, че бях застанал в полумрака близо до прозореца, отправил поглед към заскрежения блясък на небесните съзвездия. Колко близо се плъзна тя покрай парапета! Колко свенливо проблеснаха големите й очи към мен! Колко ефирно, мимолетно и нетрайно бе това видение — нежно и внезапно като Северното сияние!

Последвах я във всекидневната. Там бяха мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе ги поканила да й правят компания за известно време. В бялата си вечерна рокля, разпуснала къдриците на дългите си коси, с безшумните си стъпки, с бледите си страни, с очи, изпълнени от нощна тъма и светкавици, тя ми се стори като някакво привидение, като нещо, сътворено от природните стихии — дете на ветровете и огъня, дъщеря на светлината и дъждовните капки, същество, което никога не може да бъде уловено, покорено и лишено от свобода. Ако можех само да не я следя с поглед, докато се движеше из стаята, но това не бе по силите ми. Стараех се да разговарям с другите дами, доколкото ми се удаваше, но не отделях очи от нея. Бе много мълчалива и мисля, че изобщо не ми продума — дори когато ми поднесе чая. Стана така, че бе повикана за минута навън от мисис Джил. Аз преминах в осветения от луната вестибюл с намерение да поговоря с нея, преди да се върне в стаята, и успях да го направя.

— Мис Кийлдар, почакайте за миг! — казах аз, като я пресрещнах.

— Защо? Във вестибюла е твърде студено.

— На мен не ми е студено. И на вас няма да ви бъде студено, ако се прислоните до мен.

— Но аз треперя!

— Предполагам, че от страх. Кое ви кара да се боите от мен? Мълчите и се държите на разстояние — защо?

— Естествено е да се уплаша от това, което ме пресреща като някои голям черен таласъм на лунната светлина.

— Не, не подминавайте, останете за малко с мен! Хайде да поговорим спокойно. Станаха вече три дни, откакто говорих насаме с вас — подобно непостоянство е жестоко.