Шърли

Лицето ми пламна. Още веднъж ми се прииска да не съм толкова беден или пък тя да не е толкова богата. Тя забеляза мимолетното ми страдание и дори ме погали. Обзе ме опиянение, примесено и с горчиви чувства.

— Мистър Мур — каза тя, като повдигна нагоре прелестното си, открито и сериозно лице, — научете ме и ми помогнете да стана добра. Не ви моля да свалите от плещите ми всички грижи и задължения на богатството, а ви моля да споделите с мен товара и да ми покажете как да се справя с моята част от отговорността. Преценките ви са уравновесени, сърцето ви е добро, принципите ви са здрави. Зная, че сте мъдър, чувствувам, че сте благодарен, вярвам, че сте и съвестен. Бъдете мой другар в живота, бъдете ми водач там, където съм неосведомена, бъдете ми учител там, където греша, бъдете винаги мой приятел!

— Бог ми е свидетел, че ще бъде така!“

А ето още един откъс от същия бележник, читателю, ако това ти допада. Ако ли не, можеш да го прескочиш.

„Семейство Симпсън си замина, но не и преди да разкрие всичко и да получи обяснение. Сигурно поведението ми е издало нещо, а може би и видът ми — бях смирен, но понякога забравях да бъда нащрек. Застоявах се в стаята по-дълго от обикновено — не можех да понеса да бъда далеч от нея; търсех присъствието й и му се наслаждавах, както Тартар се наслаждава на слънцето. Ако тя напуснеше дъбовата гостна, аз инстинктивно ставах и също излизах. Тя неведнъж ме мъмреше за тези мои постъпки — правех го със смътното и необмислено намерение да разменя някоя дума с нея във вестибюла или пък някъде другаде. Вчера, преди залез-слънце, успях да остана насаме с нея за пет минути до камината в преддверието, застанахме един до друг — тя започна да негодува срещу мен, а аз се радвах на гласа й. Младите дами минаха покрай нас и ни изгледаха. Не се разделихме. След малко те минаха отново и отново ни погледнаха. Дойде и мисис Симпсън — не се помръднахме. Мистър Симпсън отвори вратата на трапезарията — очите на Шърли отпратиха няколко светкавици към него като отплата за дебнещия му поглед, тя присви устни и отметна назад къдриците си. Погледът, който му хвърли, съдържаше едновременно обяснение и предизвикателство. Той казваше: «Компанията на мистър Мур ми харесва и само се опитайте да откриете недостатък във вкуса ми.»

Попитах я:

— Искате ли той да разбере как стоят нещата?

— Да — каза тя. — Но съм оставила всичко на случая. Ще се разиграе неприятна сцена. Аз нито я желая, нито пък се боя от нея — искам само вие да сте там, тъй като ужасно ми омръзна да се боря с него сама. Не ми е приятно да го виждам разярен, тогава той се измъква иззад прикритието на изтънчените си обноски и сваля от себе си останалите общоприети маски, а истинското човешко същество под тях е това, което бихте нарекли commun, plat, bas — vilain et un peu mechant182. Мислите му не са много чисти, мистър Мур — нуждаят се от измиване с мек сапун и хума. Мисля си, че ако можеше да прибави въображението си към съдържанието на панера за пране на мисис Джил, като остави тази дама да го повари в казана си с дъждовна вода и белина (надявам се, че не се съмнявате в качествата ми на добра перачка), това би му се отразило извънредно добре.

Тази сутрин ми се стори, че я чух да слиза по стълбите малко по-рано и веднага се озовах долу. Не се бях излъгал — тя бе там, заела се с работа в стаята за закуска, където прислужницата привършваше подреждането и бърсането на праха. Бе станала рано, за да привърши изработването на един малък спомен за Хенри. Бях посрещнат хладно — приех това до излизането на момичето, като тихо се приближил с книгата си до прозореца. Дори когато останахме сами не бързах да я безпокоя — да бъда в една стая с нея и да я гледам, бе удоволствие, истинско щастие в ранното утро, щастие спокойно, непълно, но все по-голямо. Знаех, че ако бях по-настойчив, щях да бъда отблъснат. «Няма ме у дома за поклонници» бе изписано на челото й, затова продължих да си чета, като от време на време я поглеждах и виждах как изражението й се смекчава и просветлява, как тя усеща, че се отнасям с уважение към настроението й, как се наслаждава на изпълнения с нежност миг.

Разстоянието между нас започна да се скъсява и лекият скреж незабележимо се стопи. Преди да измине и час, вече бях до нея и я наблюдавах как шие, като събирах чаровните й усмивки и веселите думи, с които ме обсипваше. Седяхме, както бе наше право да седим — един до друг, а ръката ми бе поставена на стола й. Бях достатъчно близо, за да мога да броя бодовете й и да виждам ухото на иглата й. Внезапно вратата се отвори.

Предполагам, че ако се бях отдръпнал в уплах от нея, тя щеше да ме презре. Но благодарение на мудния си темперамент аз рядко се стряскам. Когато се чувствувам добре и удобно, не съм много подвижен. А в този миг бях добре — дори много добре, — следователно бях почти като вкаменен. Нито едно мускулче не трепна у мен. Хвърлих само бегъл поглед към вратата.

— Добро утро, чичо — каза тя, като се обърна към личността, която се бе заковала на прага подобно на каменна статуя.