Шърли

Оказа се, че този господин има много по-достойна за възхищение съдба, отколкото ти или аз можехме да очакваме в самото начало, читателю. Той също се ожени за една съвсем разумна и кротка женица, която притежаваше качествата на истинска дама. Женитбата го преобрази — той се превърна в примерен съпруг и кипящ от енергия енорийски свещеник (до самата си смърт съвестният мистър Дън отказваше да приеме службата на пастор). Потира той полираше с най-добрия прах за лъскане; за дървените части на олтара и мебелите в храма се грижеше с усърдието на истински тапицер, със старанието на дърводелец. Неговото малко училище, малката му църква, малкият му дом — всички тези неща дължаха появата си на бял свят на него и му правеха чест, защото всяко едно само по себе си бе истински образец. Ако стилът и вкусът в архитектурата бяха същото, както последователността и добросъвестността в религията, какъв пастир на християнското стадо би излязъл тогава от мистър Дън! Съществуваше едно изкуство, в чието майсторство мистър Дън не можеше да бъде надминат от нито един смъртен на този свят — това бе изкуството на просията. Със собствени усилия, без чужда помощ, той бе изпросил всичките пари за всичките си постройки. В това свое начинание мистър Дън разполагаше с план и начин на действие, които бяха неповторими. Той просеше от бедни и богати — от босоногото бедняшко хлапе до коронования херцог. Изпращаше просителски писма нашир и надлъж — писа до възрастната кралица Шарлот, до дъщерите и — принцесите, до синовете й — кралските херцози, до престолонаследника, до лорд Касълрей, до всеки член на тогавашното правителство. А което е още по-забележително, мистър Дън успя да измъкне по нещо от всяка една от тези особи. Записано е черно на бяло, че е получил пет лири от старата скъперница кралица Шарлот, както и две гвинеи от най-големия прахосник в кралския двор — нейния най-възрастен син. Когато мистър Дън се впускаше в поредното от своите просяшки странствувания, той се въоръжаваше от глава до пети с нахалство — това, че вчера сте му дали сто лири, съвсем не можеше да бъде причина да не му дадете двеста лири и днес. Това той заявяваше право в лицето ви и обзалагам се десет към едно, че успяваше да измъкне парите — хората даваха, за да се отърват от него. Все пак той вършеше известно добро с тези пари. Мистър Дън бе полезен за времето и за поколението си.

Навярно би трябвало да отбележа, че след преждевременното и внезапно оттегляне на мистър Малоун от сцената на енорията Брайърфийлд (ти не можеш да узнаеш как е станало това, читателю — ще трябва да ограбим любопитството ти, за да платим на изтънчената ти любов към обаятелното и приятното) като негов наследник дойде друг ирландски курат — мистър Макарти. Щастлива съм да те уведомя, читателю, при това без ни най-малко да изопачавам истината, че този господин така защити честта на страната си, както Малоун я бе поругал. Той се прояви като толкова почтен, благопристоен и съзнателен, колкото Малоун бе буен, необуздан и… (решавам да спестя този последен епитет, защото иначе всичко би излязло наяве). Мистър Макарти предано се трудеше в енорията; училищата — както неделното, така и седмичното — процъфтяваха под неговите грижи, сякаш бяха зелени лаврови дръвчета. Като всяко човешко същество, разбира се, и той си имаше недостатъци; това обаче бяха недостатъци на духовник, порядъчни и трезви, които мнозина биха нарекли дори добродетели — обстоятелството, че е бил поканен на чай заедно с някой дисентер, го изваждаше от равновесие за цяла седмица; гледката на някой квакер с шапка на глава в църквата, мисълта за някое непокръстено човешко същество, което погребват с християнски обреди — подобни неща можеха да предизвикат невероятни поразии във физическия и духовен мир на мистър Макарти. Иначе той бе здравомислещ и разумен, усърден и великодушен.