Шърли

Тя се върна у дома си тъкмо навреме, за да полее цветята. Последното полято растение бе един розов храст, цъфнал в едно тихо кътче на задния двор. Цветето получи живителната влага и сега Каролайн поспря, за да си отдъхне за минутка. Близо до зида се намираше фрагмент от каменна скулптура — останка от монашески гроб, която някога навярно е била основа на кръст. Каролайн се покатери върху камъка, за да вижда по-добре. Все още държеше лейката в едната си ръка, а с другата леко придържаше хубавата си рокля настрани, за да не я намокри. Тя отправи поглед над зида към няколкото самотни поляни, взря се отвъд трите самотни дървета, издигащи се едно до друго на фона на небето, отвъд самотния бодил, кацнал на върха на пътеката в далечината. После хвърли поглед към здрачните полета, където горяха големи огньове. Лятната вечер бе топла, песента на камбаните бе изпълнена с радост, синкавият дим на огньовете се разтапяше във въздуха, а червените им пламъци ярко се открояваха в полумрака. Високо над тях, там, където допреди няколко часа бе слънцето, сега блещукаше една сребърна точица — Звездата на любовта.

Тази вечер Каролайн не бе тъжна — напротив. Ала докато се взираше, от устните й се отрони въздишка, а когато въздъхна, една ръка я обгърна и кротко се спусна на кръста й. Каролайн като че ли знаеше кой се бе приближил до нея и не се стресна от докосването.

— Наблюдавам Венера, мамо. Вижте колко е красива, колко бял е блясъкът й в сравнение с аления цвят на огньовете?

— Вместо отговор последва още по-нежна милувка. Каролайн се обърна, но погледът й срещна не женственото лице на мисис Прайър, а един мургав мъжки лик. Тя изпусна лейката и скочи долу.

— Седях близо час с майка ви — каза натрапникът. — Имах дълъг разговор с нея. А къде бяхте вие в това време?

— Във Фийлдхед. Шърли е непослушна както винаги Робърт. Не получавам никакъв отговор на въпросите си — не ми казва нито „да“, нито „не“. По цял ден си седи сама и не мога да разбера дали я е обзела меланхолия, или пък е станала равнодушна. Ако я ядоса човек или я нахока, тя поглежда така жаловито и разсеяно към теб, та чак започваш да се питаш дали и ти не си станал жертва на същите странни капризи. Не зная какво смята да прави Луис с нея. Ако бях мъж, струва ми се, че не бих посмяла да се заема с нея.

— Не им обръщайте внимание — те са създадени един за друг. Необяснимо е, но Луис я обича още повече заради тези нейни странности. Ако изобщо някой може да се справи с нея, това е само той. Тя обаче го подлага на големи изпитания — характерът на Луис е твърде спокоен, за да бъде обект на такова бурно ухажване, но виждате, че всичко завърши с победа за него. Каролайн, потърсих ви, за да поговорим. Защо бият тези камбани?

— Заради отменянето на вашия ужасен закон — отменянето на Разпоредбите, които толкова много ненавиждахте. Е, сега сте доволен, нали?

— Снощи по това време приготвих някои книги за пътуване по море — те са единствените ми вещи, с изключение на малко дрехи, семена, корени и инструменти, които бях решил да взема със себе си в Канада. Готвех се да ви напусна.

— Да ме напуснете? Да напуснете мен?

Малките и пръсти се вкопчиха в ръката му. Погледът и гласът й издаваха уплаха.

— Не, сега вече не. Погледнете лицето ми. Да, разгледайте го добре — можете ли да съзрете там отчаяние, породено от предстоящата раздяла?

Тя отправи поглед към едно грейнало лице, чиито букви сияеха, макар че самата страница бе тъмна. Това лице, силно с величието на чертите си, я окъпа в надежда, обич и щастие.

— Отменянето на Разпоредбата ще ви донесе ли полза? Голяма в незабавна полза? — попита тя.

— Отменянето на Извънредните разпоредби ме спасява. Сега няма да фалирам, няма да се откажа от търговията си, няма да напусна Англия, няма повече да бъда беден; сега ще мога да изплатя дълговете си, сега ще се отърва от всичкото си платно, което се намира в складовете, и ще получа поръчки за много повече — този ден постави широка в здрава основа за моето щастие, върху която, за пръв път в живота си, ще мога да градя със сигурност.

Каролайн буквално поглъщаше думате му, стиснала ръката му в своята. Тя пое дълбоко въздух.

— Спасен сте, нали? Край на големите ви затруднения?

— Край! Вече мога да дишам. Вече мога да действувам.

— Най-сетне! О! Провидението е благосклонно. Благодарете му, Робърт.

— Благодаря наистина на Провидението.

— И аз също, заради вас!

Тя вдигна благоговеен поглед към небето.

— Сега ще мога да наема повече работници, да плащам по-добри надници, да начертая по-мъдри и по-либерални планове, да направя известно добро, да бъда по-малко егоистичен. Сега, Каролайн, мога да имам собствен дом — дом, който наистина да нарека свой и сега…

Мур не можа да довърши, тъй като дълбокият му глас секна.

— И сега — продължи той, — сега мога да помисля за женитба, сега мога да си потърся съпруга.

В тази минута не тя трябваше да говори, затова Каролайн запази мълчание.