Шърли

Но хайде, приятели, независимо дали сте квакери или бояджии на памучно платно — да свикаме конгрес на мира и тихичко да се простим е озлоблението си. Досега говорихме с неподобаващо въодушевление за кървави битки и кръвожадни военачалници, а сега ще опишем една победа, която ви засяга малко по-отблизо. На 18 юни 1812 година Извънредните разпоредби бяха отменени и корабите отново можеха да поемат в открито море, свободни и необезпокоявани. Знаете много добре — или поне онези от вас, които са достатъчно възрастни, за да си спомнят, — че накарахте Йоркшир и Ланкашир да потреперят от виковете ви в чест на това събитие. Звънарите пукнаха една камбана от камбанарията на Брайърфийлд, която и до днес дразни слуха с фалшивия си тон. Асоциацията на търговците и производителите организира обед в Стилброу, след който всички нейни членове се прибраха по домовете си в такова окаяно състояние, в каквото съпругите им не биха искали да ги видят никога повече. Ливърпул се стресна и изпръхтя като хипопотам, разбуден сред тръстиките от гръмотевица. Някои от американските търговци почувствуваха заплашителните симптоми на апоплексията и трябваше да им пуснат кръв. Както подобава на разумни люде, при тези първи признаци на икономически разцвет всички се приготвиха да се гмурнат в недрата на спекулациите, за да изровят нови трудности, в чиито дълбини може би щяха да се удавят някой бъдещ ден. Запасите, трупани в продължение на години, изчезнаха за един миг. Складовете олекнаха, а корабите натежаха. Имаше работа за всички, повишиха се и надниците — като че ли доброто време бе настъпило. Тези перспективи може би бяха измамни, но затова пък бяха многообещаващи, а за някои те дори се сбъднаха. В онази епоха, в онзи месец юни мнозина натрупаха солидно богатство.

Когато цяла една област ликува, дори и най-скромният неин жител изпитва празнични чувства. Звукът на камбаните събужда и най-уединения дом, сякаш го призовава да се весели. Така си мислеше Каролайн Хелстоун, когато в този победен за търговците ден се облече по-грижливо от обикновено и пременена с най-спретнатата си муселинена рокля, отиде да прекара следобеда във Фийлдхед, където трябваше да нагледа някои приготовления около шапката, предназначена за едно велико събитие — последната дума по тези въпроси бе запазена именно за непогрешимия вкус на Каролайн. Тя избра венеца, воала и роклята за пред олтара, както и някои рокли и облекла за по-обикновени случаи, без много да се допитва до мнението на младоженката, тъй като тази дама се намираше в доста опърничаво настроение.

Луис бе предчувствувал трудности и те не закъсняха да се появят. В действителност неговата годеница се показа безкрайно предизвикателна, като отлагаше сватбата си ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Отначало тя се опитваше да го залъже с плахи колебания, а накрая принуди цялата му бавна, но непоколебима натура да се опълчи срещу тиранията й, която бе едновременно тъй приятна и тъй нетърпима.

Бе й необходима едва ли не ураганна буря, за да се принуди да вземе решение. Ала ето я най-сетне, обвързана с определен ден, ето я повалена, покосена от любовта й обрекла се с клетва.

Победена и лишена от свобода, тя чезнеше, както чезне всеки окован обитател на безбрежната пустиня. Единствено нейният покорител бе в състояние да я ободри, само неговата компания можеше да компенсира изгубената привилегия на свободата. В негово отсъствие тя седеше или се скиташе сама, говореше малко и ядеше още по-малко.

Шърли не вземаше никакво участие в приготовленията за сватбата си — Луис се видя принуден да поеме нещата в свои ръце. Фактически той бе господар на Фийлдхед, преди да стане такъв по закон. Бе най-смиреният и най-любезният господар, който някога е съществувал, но спрямо годеницата си бе абсолютен властелин. Тя отстъпи трона си безмълвно и без съпротива. „Идете при мистър Мур; питайте мистър Мур“ — бе неизменният й отговор, когато очакваха от нея нареждания. Никога преди един жених на богата младоженка не се е чувствувал толкова свободен, никога не е бил тъй неизбежно принуден да стане пълен господар на положението.

Във всичко това мис Кийлдар се поддаде отчасти на настроението си, но една забележка, която направи година по-късно, даде да се разбере, че бе действувала донякъде и по план. „Луис — каза тя — никога не би се научил да управлява, ако аз не бях престанала да заповядвам. Бездействието на кралицата извиква на бял свят качествата на министър-председателя.“

Мис Хелстоун бе определена да бъде шаферка на предстоящата сватба, ала съдбата й отреди друга роля.