Шърли

— Ще се помъчите малко — това никак няма да ви навреди. Не сте толкова слаб, колкото се правите.

— Тази вечер на два пъти ми идва на ума да падна на пода в нозете ви…

— По-добре не го правете, защото няма да ви подам ръка да станете.

— … и да отправя към вас молитва. Майка ми бе католичка. Вие изглеждате като най-прекрасната Богородица от нейните картини струва ми се, че ще прегърна вярата й, ще коленича и ще изпадна в благоговейно съзерцание.

— Стойте си на мястото, Робърт. Не ставайте смешен — ще отида при Хортенз, ако започнете да прекалявате.

— Вие отнехте разума ми — в този момент не ми хрумва нищо друго, освен „Les litanies de la sainte Vierge. Rose celeste, reine des Anges!“178

— „Tour d’ivoire, maison, d’or…“179 — не продължава ли така? А сега седнете спокойно и разгадайте ребуса си.

— Но „мама“ очарована? Това е истинската загадка.

— Ще ви кажа какво каза тя, когато я уведомих: „Можете да бъдете сигурна, мила моя, че такъв избор ще осигури щастието на мис Кийлдар за цял живот.“

— Ще се опитам веднъж, но не повече. Това е старият Хелстоун. Шърли ще ви бъде леля.

— Ще го кажа на чичо ми! Ще го кажа на Шърли! — извика Каролайн, като избухна във весел смях. — Опитайте отново, Робърт. Грешките ви са очарователни.

— Това е пасторът Хол.

— О, не! Той е мой, моля ви.

— Ваш! Да! Май цяло едно поколение от жени в Брайърфийлд е превърнало този свещеник в идол. Питам се защо — та той е плешив, полусляп и посивял.

— Фани ще дойде да ме прибере, преди още да сте решили загадката, затова побързайте.

— Няма да се опитвам да отгатвам повече — уморен съм, а освен това не ме засяга. Ако питат мен мис Кийлдар може да се омъжи и за турския султан.

— Да ви го прошепна ли?

— Да, но бързо, защото Хортенз идва. Елате близо, още по-близо, моя Лина — шепотът на вашия глас ми е по-скъп от самите думи.

Тя зашепна. Робърт трепна, нещо в погледа му проблесна и той отривисто се засмя. Влезе мис Мур, последвана от Сара, която съобщи за пристигането на Фани. Времето за разговор бе изтекло.

Робърт издебна един момент, в който да размени шепнешком още няколко изречения — бе застанал в очакване в основата на стълбището, когато Каролайн слезе, след като бе сложила шала си.

— Трябва ли сега да нарека Шърли благородно същество? — попита той.

— Ако искате да говорите истината — разбира се.

— Трябва ли да й простя?

— Да й простите? Колко сте лош, Робърт! Тя ли е сгрешила или вие?

— Трябва ли най-сетне да се влюбя в нея, Кари?

Каролайн внимателно вдигна очи и направи към него движение, което изразяваше нещо средно между любов и раздразнение.

— Чакам само вашата дума, за да ви се подчиня.

— Не бива да се влюбвате в нея — самата мисъл е погрешна.

— Но пък тя е красива по свой особен начин. Нейната красота расте пред очите ти — когато човек я види за пръв път, си мисли, че е изящна; а когато я познава от една година, открива, че е красива.

— Не вие трябва да казвате тези неща, Робърт. Моля ви, не бъдете лош.

— О, Кари! Нямам любов, която да й дам. Дори и богинята на красотата да започне да ме ухажва, не бих могъл да й отвърна — в тези гърди няма сърце, което да ми принадлежи.

— Толкова по-добре, без него се намирате в много по-голяма безопасност. Лека нощ.

— Защо винаги трябва да си тръгвате, Лина, тъкмо когато най-много желая да останете?

— Защото най-много искате да задържите нещо тогава, когато е най-сигурно, че ще го загубите.

— Нека ви кажа само още една дума. Погрижете се за собственото си сърце. Чувате ли ме?

— Няма никаква опасност.

— Не съм убеден в това. Ами платоническият пастор?

— Кой? Малоун ли?

— Сирил Хол. Неведнъж сърцето ми болезнено се е свивало от ревност заради него.

— А пък вие флиртувате с мис Ман — онзи ден тя ми показа едно цвете, подарък от вас. Фани, аз съм готова.

Глава XXXVI Написана в учебната стая

Както се оказа, съмненията на Луис Мур, че мистър Симпсън незабавно ще опразни Фийлдхед, почиваха на солидна основа. Още на другия ден след грандиозната кавга заради сър Филип Нанъли бе скалъпено някакво помирение между чичо и племенница. Шърли, чиято душа никога не й позволяваше да бъде или да се покаже негостоприемна (освен в единствения случай с мистър Дън), помоли цялата свита да остане още малко. Молбата й бе тъй настойчива, че стана ясно едно: желанието й за това бе подплатено от някаква основателна причина. Повярваха й. И наистина чичо й не можеше да си позволи да я остави съвсем без надзор, предоставяйки й по този начин пълната свобода да се омъжи за Робърт Мур веднага щом този джентълмен би бил в състояние (мистър Симпсън усърдно се молеше това никога да не се случи) да възобнови предполагаемите си претенции за нейната ръка. И тъй — всички останаха.