Шърли

Мартин стигна рано в църквата.

„Ако времето я уплаши (това си е една истинска декемврийска буря) или пък ако онази мисис Прайър не й разреши да излезе и аз не я видя след всичко това, ще се ядосам истински. Но независимо какво има навън — буря или ураган, градушка или поледица, — тя е длъжна да дойде. И ако нейният ум е достоен за очите и чертите на лицето й, тя ще дойде — ще дойде заради възможността да ме види, както и аз съм дошъл за това. Ще поиска да чуе нещо за проклетия си любим, както аз ще искам да вкуся онова, в което по моему се заключава целият смисъл на живота, цялата му същина. Аз смятам, че да живееш без приключения, е все едно да пиеш изветряла бира вместо шампанско.“

Той се огледа. В студената и тиха църква нямаше никой, освен една старица. Със заглъхването на камбанните удари започнаха да се появяват един по един възрастни енориаши, които смирено заемаха празните места. Само най-слабите, най-възрастните и най-бедните остават верни на майката — църква въпреки капризите на времето. Така и в тази ужасна сутрин не дойде нито едно от заможните семейства, не се появи нито една от техните карети — редиците от запазени столове с възглавнички бяха празни. Само по голите дъбови скамейки се бяха наредили беловласи възрастни люде и изнемощели бедняци.

„Ще си навлече презрението ми, ако не дойде“ — промърмори Мартин на себе си кратко и свирепо.

Широкополата шапка на пастора бе преминала през вратата — мистър Хелстоун и помощникът му се намираха зад олтара.

Камбаните спряха да бият, пюпитърът се запълни, вратите се затвориха и службата започна. Мястото, определено за семейството на пастора, остана празно — тя не бе дошла. Мартин я презря.

„Недостойна твар! Празно същество! Обикновена измамница! И тя е като всички момичета — слаба, егоистична и повърхностна!“

Това бе литургията на Мартин.

„Тя не прилича на портрета вкъщи — очите й не са големи и изразителни, носът й не е прав, нежен и с гръцки профил, устата й не притежава онова очарование, което очаквах и за което си мислех, че би могло да ме извади от мрака на най-лошите ми настроения. Какво е тя? Една хартийка за намотаване на кълбета, кукла, играчка, с една дума — момиче!“

Така погълнат бе този млад циник, че забрави да се изправи, когато трябваше, и все още се намираше в характерна молитвена поза, след като молитвата бе вече привършила и бе подет първият химн. Обстоятелството, че бе уловен в подобно положение, съвсем не допринесе за успокоението му — той скочи на крака цял залят от руменина (към подигравките бе чувствителен като момиче). И за зла участ в този момент църковната врата отново се отвори и местата между скамейките започнаха да се изпълват — в църквата се разнесе топуркането на сто малки нозе. Това бяха учениците от неделното училите. През зимата в Брайърфийлд обикновено държаха тези деца на топло, докато дойдеше време за причастието и проповедта — чак тогава ги въвеждаха в църквата.

Най-напред бяха настанени най-малките, а накрая, когато момчетата и по-малките момичета бяха подредени, когато под засилващите се звуци на органа гласовете на хора и богомолците се сляха в прочувствен химн, през църковната врата тихо влезе група от млади девойки, които завършиха процесията. След като се убеди, че всички са седнали, учителката им се отправи към скамейката на пастора. Сивото наметало и малката боброва шапка бяха познати на Мартин — това бе костюмът, който очите му болезнено бяха очаквали да съзрат. Мис Хелстоун не бе позволила на бурята да й попречи — въпреки всичко тя бе дошла на църква. Вероятно Мартин сподели радостта си с молитвеника — във всеки случай той скри лицето си там в продължение на две минути.

Радостен или не, Мартин намери време да й се ядоса още веднъж преди края на проповедта — тя нито веднъж не отправи поглед към него или поне той не бе имал щастието да срещне очите й.

„Ако — каза си той, — ако не ме забележи, ако покаже, че не занимавам мислите й, тогава мнението ми за нея ще стане по-лошо и по-неблагоприятно от всякога. Страшно жалко ще е, ако е дошла заради учениците от неделното училище с овчите им физиономии, а не заради мен или пък заради оня мършав дългуч Мур.“

Проповедта привърши, благословията бе произнесена, богомолците се разотидоха, а тя не се бе приближила до него.

Чак сега, когато се запъти към дома си, Мартин почувствува пронизващите игли на снежната вихрушка и ледения дъх на източния вятър.

Най-краткият му път минаваше през едно поле — той бе опасен, защото никой не бе минавал по него преди. Но Мартин нехаеше и се запъти именно оттам.