Шърли

— Умира. Жените вкъщи, майка ми и останалите, направили нещо с превръзките му и това бил краят — ако не били те, щял да се оправи. По мое мнение трябва да ги арестуват, да ги затворят, да ги осъдят и най-малкото да ги откарат в Австралия.

Вероятно девойката не бе чула тази присъда — тя стоеше неподвижна. След около две минути пое напред, без да продума, без сбогом или някакви въпроси. Това съвсем не бе забавно, а и Мартин не бе очаквал подобна развръзка; бе се надявал да види сцена на драматизъм и патос. Едва ли си струваше да плаши момичето, ако то нямаше намерение да му достави съответното удоволствие. Той извика:

— Мис Хелстоун!

Тя не го чу и не се обърна. Момчето се завтече след я и я настигна.

— Почакайте! Разтревожихте ли се от това, което ви казах?

— Вие не знаете нищо за смъртта, Мартин. За мен вие сте твърде малък, за да разговарям с вас за такова нещо.

— Повярвахте ли ми? Но аз просто се пошегувах! Мур яде за трима — винаги му приготвят ястия от саго или тапиока, или някое друго вкусно ядене. Аз никога не влизам в кухнята, но на огъня постоянно ври тенджера, в която за него се готви нещо по-специално. Даже смятам в скоро време да се престоря на ранен войник, за да се изсипе и върху мен такъв рог на изобилието.

— Мартин! Мартин! — Тук гласът й потрепери и тя се спря. — Постъпката ви е безкрайно лоша, Мартин, вие едва не ме убихте.

Тя отново спря, за да се облегне на едно дърво, трепереща и бледа като смъртта.

Мартин я наблюдаваше с неизразимо любопитство. От една страна, за него бе, както сам би се изразил, „живо“ удоволствие да види всичко това — то му разкри толкова много неща, а напоследък той с особена охота разкриваше тайни. От друга страна, то му напомни какво бе изпитал веднъж, когато бе чул жалната песен на женския кос за малките птиченца, които Матю бе смачкал с камък, а това чувство никак не бе приятно. Тъй като не бе в състояние да намери нещо подходящо, което да каже, за да я успокои, той започна да прехвърля в ума си нещата, които би могъл да направи. Усмихна се и момчешката му усмивка придаде странна прозрачност на лика му.

— Еврика? — извика Мартин. — Ще уредя всичко! Сега сте по-добре, мис Каролайн. Хайде, тръгвайте! — подкани я той.

Без да съобрази, че за мис Хелстоун едва ли би било толкова лесно, колкото за самия него, да се катери през огради или да прескача плетища, той я преведе по една пряка пътека, водеща до зид без врата. Последицата от това беше, че момчето трябваше да й помогне да преодолее някои доста трудни препятствия, и докато роптаеше против безпомощността й, на него страшно много му харесваше да бъде полезен с нещо.

— Мартин, преди да се разделим, кажете ми сериозно и честно дали Мур е по-добре.

— Колко много мислите за този Мур!

— Не… но… мнозина от приятелите му могат да ме попитат, а аз бих искала да им дам правдив отговор.

— Можете да им кажете, че вече е по-добре, само че е ленив. Можете да им кажете, че на обед яде овнешки пържоли, а за вечеря му се предлагат най-отбрани плодове. Една вечер докопах таблата, която носеха нагоре за него, и изядох половината от нещата там.

— А кой се грижи за него, Мартин? Кой го гледа?

— Кой го гледа, а? Голямото бебе! Гледа го една жена, която е кръгла и голяма колкото най-голямата ни бъчва за вода — една груба и твърде неблагосклонна дърта вещица. Не се съмнявам, че го подрежда добре — никого не пуска при него и го държи главно на тъмно. Струва ми се, че доста го поотупва в онази стая. Понякога, когато съм в леглото, се заслушвам и мисля, че чувам как го налага. Трябва да видите юмрука й — само в едната си длан може да сграбчи половин дузина ръчички като вашата. Все пак въпреки пържолите и желетата, които получава, не бих искал да съм на негово място. И всъщност, ако питат мен, тя изяжда повечето от храната, която качват горе за мистър Мур, Дано не го умори от глад.

Дълбоко мълчание и размисъл от страна на Каролайн и лукаво любопитство от страна на Мартин.

— Предполагам, че вие не го виждате, Мартин?

— Аз? Не, аз не се интересувам от него.

Отново мълчание.

— Не идвахте ли вие заедно с мисис Прайър преди около пет седмици да питате за него? — отново проговори Мартин.

— Май искахте да се качите тогава горе, нали?

— Наистина искахме и молихме за това, но майка ви не ни пусна.

— Да, не ви пусна. Чух за това. Отнесла се е с вас така, както й доставя удоволствие да се отнася от време на време с гостите — нахокала ви е и ви е отпратила.

— Не беше много любезна, но вие знаете, Мартин, че сме роднини и че е съвсем естествено да се интересуваме от мистър Мур. Но тук трябва да се разделим — вече сме пред портата на баща ви.

— Чудесно — и какво от това? Ще ви изпратя до дома ви.

— Ще се чудят къде сте, защо не сте се прибрали до сега?

— Нека… Предполагам, че и сам мога да се погрижа за себе си.

Мартин знаеше, че вече нямаше да му се размине строгото назидание, придружено със сух хляб и чай за вечеря. Нямаше значение — вечерта му бе подарила едно приключение и това бе по-добре, отколкото топли кифлички и препечен хляб.