Шърли

— Племенницата на онзи тиранин с черните дрехи, онази кротка и деликатна мис Хелстоун. Много пъти съм си слагал очилата, за да погледам това девойче в църквата, защото тя има нежни сини очи и дълги мигли, а когато седи в сумрака неподвижна и много бледа и, както става понякога, се готви да заспи поради дължината на проповедта и горещината в църквата — то, тогава тя е като някоя от статуите на Канова157.

— И Мери Кейв ли беше такава?

— Много по-величествена! Не приличаше на някоя румена девойка, сякаш не бе същество от плът и кръв. Човек се питаше защо няма криле и ореол. Моята Мери бе един великолепен и хрисим ангел.

— И не успяхте да я накарате да ви обикне?

— Не успях въпреки всичките си усилия, въпреки че неколкократно падах на колене и молих небето за помощ.

— Мери Кейв не е била това, за което я смятате, Йорк — виждал съм портрета й в дома на пастора. Тя не е ангел, а една хубава жена с правилни черти и смълчан вид — прекалено бледа и безжизнена за моя вкус. Но ако предположим, че е била нещо по-добро, отколкото в действителност…

— Робърт — прекъсна го Йорк, — мога да ви катурна от коня още в този момент, но ще сдържа ръката си. Разумът ми подсказва, че вие сте прав, а аз греша. Много добре ми е известно, че страстта, която все още изпитвам, е само остатък от една илюзия. Ако мис Кейв бе притежавала чувствителност или разум, то тя нямаше да покаже такова съвършено безразличие към вниманието ми, както всъщност постъпи, а щеше да ме предпочете пред онзи деспот с желязно лице.

— Да предположим, Йорк, че е била образована (в онези дни не е имало такива жени), да предположим, че е притежавала разсъдлив и оригинален ум, стремеж към знания, желание да научи нови неща, които да чуе от устните ви с едно естествено удоволствие, при това подбрани и претеглени от вас; да предположим, че езикът й, когато е сядала до вас и ви е говорела, е бил богат, разнообразен, наситен с живописно изящество и жизнерадостна любознателност — ненатрапчив, но ясен и съдържателен; да предположим, че когато сте заставали до нея случайно или когато сте сядали там нарочно, веднага ви е облъхвала атмосфера на безметежно спокойствие; да предположим, че когато лицето й е попадало пред погледа ви или пък представата за нея е изпълвала мислите ви, тогава постепенно сте преставали да бъдете неотстъпчив и угрижен, а жалките и разяждащи душата търговски сметки са отстъпвали място на чиста обич, копнеж за домашно огнище, жажда за задушевен разговор и безкористно желание да защищавате и обичате; да предположим заедно с всичко това, че много пъти, когато ви е изпълвало щастие, защото държите малката длан на Мери в своята ръка, сте усещали потрепването й — точно тъй, както потрепва някое малко затоплено птиче, когато го изваждате от гнездото му; да предположим, че сте забелязали как тя се оттегля в дъното на стаята, щом вие сте влизали, въпреки че, когато сте отивали при нея, ви е приветствувала с най-прекрасната усмивка, която някога е озарявала лицето на някоя девойка, като само е извръщала очи, за да не срещне погледа ви, опасявайки се, че ще прочетете всичко в бистрите им дълбини; с две думи, да предположим, че вашата Мери е била не надменна, а скромна, не безучастна, а замислена, не глупава, а чувствителна, не празноглава, а простодушна, не превзета, а невинна — тогава бихте ли я изоставили, за да ухажвате някоя друга заради богатството й?

Мистър Йорк повдигна шапката си и избърса чело с кърпа.

— Луната изгря — бе първата му не съвсем уместна забележка, докато сочеше с камшика си отвъд полето. — Ето я там, възкачва се в мъглата, обърнала към нас странния си червен лик. Тя е точно толкова сребърна, колкото и челото на Хелстоун е от слонова кост. Какво ли иска да ни каже с това, че се е навела така към Ръшедж и ни наблюдава тъй смръщено и заплашително?

— Йорк, ако Мери ви бе обичала кротко, но предано, целомъдрено, но пламенно, така, както желаете да ви обича жена ви, тогава щяхте ли да я оставите?

— Робърт! — Той замълча и вдигна ръка, която увисна във въздуха. — Робърт! Този свят е твърде чудноват, а хората са направени от най-чудноватата утайка, която първородният Хаос е изхвърлил при кипежа си. Бих могъл да изрека най-гръмки клетви — клетви, които биха накарали всички бракониери да помислят, че чуват вика на някой воден бик сред блатото на Билбъри Мос, че в случая, описан от вас, само смъртта би могла да ме отдели от Мери. Живял съм на този свят петдесет и пет години и добре съм опознал човешката природа. И затова мога да споделя една нерадостна истина — да предположим, че Мери ме бе обичала, а не обратното, че съм бил уверен в обичта й, сигурен в постоянството й, че не съм бил терзан от никакви съмнения, не съм бил подлаган на никакви унижения — въпреки това (той тежко отпусна ръката си върху седлото), въпреки това вероятно щях да я напусна!