Шърли

— Така ли се чувствувате, Робърт? Намирам думите ви за доста остри. Обичам, когато хората са откровени. Какво е станало?

— Движещите лостове на цялата ми натура, механизмът на тази човешка тъкачница, пещта, която смятам, че е сърцето ми — всичко това е готово да се пръсне.

— Туй трябва да се отпечата — страхотно е. Направо бял стих. Още малко и ще започнете да редите поезия. Ако ви дойде вдъхновението — давайте, Робърт, не се притеснявайте за мен, смятам, че ще мога да го понеса този път.

— Отвратителна, ужасна, непростима грешка! Човек е в състояние в един само миг да извърши нещо, за което да съжалява с години — нещо, което животът не може да отмени.

— Продължавайте, момко. Наричам това пудинг, лешници, захаросан кейк, обожавам този вкус. Говорете още и ще ви олекне. Пред нас се е разстлало бърдото, а наоколо няма жива душа.

— Ще говоря. Не се срамувам от това. В гърдите ми се е заселил див звяр и аз реших да чуете рева му.

— За мен това е музика. Какви великолепни гласове имате вие двамата с Луис! Когато Луис запее с глас, наподобяващ звъна на някоя нежна и плътна камбана — в такива моменти са ме полазвали тръпки. Нощта е спокойна, тя слуша. Тъкмо се навежда към вас като някой мрачен проповедник към още по-мрачен каещ се. Изповядайте се, момко, успокойте душата си. Бъдете откровен като някой обвинен, оправдан и очистен от грехове методист на едно от техните сборища. Постарайте се да се покажете зъл като Велзевул — това ще усмири душата ви.

— И подъл като Мамон, бихте казали, вие Йорк, ако сляза от седлото и легна насред пътя, тогава ще имате ли добрината да минете двадесетина пъти напред и назад върху мен?

— С най-голямо удоволствие, стига да нямаше такива неща като съд и присъда.

— Хайрам Йорк, аз наистина вярвах, че тя ме обича. Виждал съм как очите й са грейвали, когато ме е съзирала сред тълпата, как цялата е пламвала, когато ми е подавала ръката си и е казвала: „Как сте мистър Мур?“ Името ми имаше някакво магическо влияние над нея — когато други го произнасяха, изражението й се променяше, зная го със сигурност. Самата тя го изричаше с най-мелодичния от многобройните мелодични нюанси на гласа си. Бе сърдечна с мен, проявяваше интерес и загриженост към моята личност, желаеше ми доброто, възползуваше се от всяка възможност, за да ми помогне. Аз размислях, изчаквах, наблюдавах, преценявах и си задавах въпроси, ала всичко ме навеждаше само на един-единствен извод — това бе любов. Поглеждах я, Йорк, и виждах в нея младост и своеобразна красота. Виждах в нея сила. Богатството й бе спасение за моята чест и положение. Дължах и благодарност. Тя ми бе оказала значителна и навременна помощ чрез заем от пет хиляди лири. Можех ли да махна с ръка на тези неща? Можех ли да се съмнявам в любовта й? Гласът на разума ми шепнеше: „Вземи я! Ожени се за нея!“ Как трябваше да постъпя? Да остана сляп за нейните прелести, да се откажа от съблазнителното бъдеще, да не се вслушам в разумните съвети, да й обърна гръб и да побягна? Млада, грациозна, великодушна — ето я моята благодетелка, привързана към мен, влюбена в мен: така говорех на себе си, размишляващ върху тези думи, изричах ги отново и отново, изпълвах се с приятно и надменно самодоволство, възхищавах се от себе си, като дори забравях да й отдам нужното уважение. Напротив — дълбоко в себе си се усмихвах на нейната наивност и простота заради това, че се е влюбила първа и че не го крие. Този ваш камшик, изглежда има доста тежка дръжка, Йорк — ако решите, можете да го размахате над главата си и да ме свалите от седлото. Май ми се иска да изям един хубав бой.

— Само почакайте малко, Робърт, докато изгрее луната, че да мога да ви виждам. Казвайте направо — обичате ли я, или не? Бих желал да зная, любопитен съм.

— Йорк… Йорк… нали знаете — тя е много хубава посвоему, и много привлекателна. Понякога изглежда така, сякаш е сътворена от огън и въздух, а аз съм застанал до това създание и му се чудя, без да ми дойде наум да го сграбча и целуна. У нея почувствувах някакъв мощен магнит, който привличаше интересите и суетността ми, но никога не изпитах чувството, че природата я е предопределила да бъде моя спътница в живота. Когато ме налегнаха въпроси от подобно естество, аз ги отхвърлих, като си казах най-безсрамно, че с нея ще бъда богат, а без нея — разорен, и си дадох дума да бъда практичен, а не романтичен.

— Много разумно решение. Но какво се случи, Боб?