Шърли

Благочестив гражданин на Аргос пристъпва към храма, за да принесе ранна жертва в хладното утро. През нощта е бушувала буря — на това място е паднал гръм. Храмът е сринат, а мраморните плочи около него са пропукани и почернели. Статуята на Хера се издига чиста, величествена и недокосната, а в нозете й има купчинка сива пепел. Жреца вече го няма — този, който видя всичко с очите си, е изчезнал и никой не ще го срещне повече.

Ето я каретата! Бързо да заключа писалището и да прибера ключовете в джоба си. Утре тя ще ги потърси и ще трябва да дойде при мен. Чувам я вече да казва: „Мистър Мур, виждали ли сте ключовете ми?“ Така ще каже тя с ясния си глас, произнасяйки думите с нежелание и със засрамен вид при мисълта, че пита за двадесети път. Ще я поизтормозя, ще я позадържа при мен, измъчвана от очакване и съмнения. А когато й ги дам, това няма да мине без нравоучение. Ето чантичката, ето ги кесията, ръкавицата, молива и печата. Ще й ги връщам бавно и едно по едно, при това само след признание, разкаяние и молби. Не мога да докосна ръката й, някоя къдрица от главата й или пък панделка от роклята й, но сега ще си доставя друго удоволствие — всяка черта на лицето й, грейналите й очи, устните й ще преминат през всички промени, на които са способни, за да ми доставят радост; ще покажат вълнуващото разнообразие от погледи и извивки, за да ме ощастливят, да ме трогнат, а може би още по-безнадеждно да ме оковат във веригите си. Ако ми е съдено да й стана роб, поне ще се постарая да не дам свободата си даром.

Той заключи писалището, сложи всички предмети в джоба си и излезе.

Глава XXX Ръшедк — една изповедна

Всички казваха, че е крайно време мистър Мур да се завърне у дома си — цял Брайърфийлд се чудеше на странното му отсъствие, а Уинбъри и Нанъли на свой ред даваха приноса си във всеобщото удивление.

Знаеше ли се защо той не се връща? Да, знаеше се, и то много добре — съществуваха поне четиридесет правдоподобни причини, предлагани като обяснение на това необяснимо обстоятелство. Че не бе по работа — тук клюкарките бяха постигнали съгласие. Мур отдавна бе свършил работата, по която бе тръгнал — бързо бе надушил и открил следите на четиримата водачи, бе присъствувал на процеса, бе изслушал обвиненията срещу тях, а после и присъдата им и бе наблюдавал как бяха откарани към корабите, за да бъдат изселени в Австралия.

Това не бе тайна за Брайърфийлд. Вестниците писаха за процеса, „Стилброу Къриъри“ публикува всяка подробност. Никой не приветствува упоритостта на Мур, нито пък го поздрави за успеха, макар собствениците на тъкачници да бяха доволни, тъй като се надяваха, че наложените от закона жестоки мерки занапред ще парализират зловещата храброст на недоволните. Но все още можеше да се чуе как недоволните мърморят заканително под носа си. Те отправяха люти закани над халбите с упойваща бира по кръчмите и вдигаха особени наздравици с огнения английски джин.

Едно от обясненията гласеше, че Мур не смеел да дойде в Йоркшир — знаел, че животът му нямало да струва и пукнато пени, ако се върнел.

— Ще му го съобщя — заяви мистър Йорк, когато неговият надзирател му донесе слуха. — И ако това не го докара тук в пълен галоп, нищо друго не би свършило тая работа.

Тази или някаква друга причина най-сетне надделя и Мур се завърна у дома си. Той съобщи на Джо Скот за деня, в който щеше да пристигне в Стилброу като поиска колата му да бъде изпратена до странноприемницата за негово улеснение. А когато Джо Скот каза това на мистър Йорк, последният подреди работите си така, че да отиде да го посрещне.

Бе пазарен ден. Мур пристигна тъкмо навреме и успя да заеме мястото си на масата за обичайния в пазарни дни обед. Тъй като бе отсъствувал доста време, а си бе спечелил и име на важен човек и мъж на действието, насъбралите се търговци го посрещнаха с определено внимание. Някои, които на обществени места почти не смееха да го поздравят, за да не би известна част от омразата и мъстта, натрупани за него, случайно да се стовари върху тях, насаме се обърнаха към Мур така, сякаш той бе истински герой. Когато каната с вино обиколи всички, почитта им щеше да се разпали до въодушевление, ако непоклатимото равнодушие на Мур не бе поохладило разгорещените им чувства.

Мистър Йорк, постоянният посетител на тези гощавки, наблюдаваше поведението на младия си приятел с нарастващо задоволство. Ако нещо можеше да раздразни нрава му или да събуди презрението му повече от всичко останало, това бе да види човек, оглупял от ласкателства или пък опиянен от слава. Ако имаше нещо, което да действува като балсам на сърцето му, това бе видът на някоя важна за обществото личност, която е неспособна да се наслади на известността си; казвам неспособна, защото проявата на презрение в подобни случаи само би раздразнила мистър Йорк, а онова, което усмиряваше неспокойния му дух, бе безразличието.