Шърли

Робърт наистина представляваше приятна гледка за мистър Йорк — облегнал се назад в стола си, той седеше безмълвен и почти враждебен, докато текстилците и производителите на одеяла възхваляваха храбростта му и превъзнасяха делата му, като мнозина от разказвачите изпъстряха ласкателствата си с груби обиди по адрес на работниците. В сърцето на мистър Йорк зрееше приятното убеждение, че тези прекалени хвалби карат Мур да се чувствува засрамен и го принуждават да изпитва известно презрение към себе си и своите занимания. Лесно е да се усмихваме на оскърбления, на укори и клевети, но е страшно мъчително да слушаме хвалебствията на тези, които презираме. Често пъти Мур със светнало лице бе отправил взор отвъд хорското множество, извисен над побеснялата неприятелска тълпа, бе изправял гърди срещу бурята на омразата с рицарска осанка и пламенна душа, но главата му клюмна под грубите ласкателства на търговците и той измъчено се свиваше пред поздравленията им.

Йорк не се сдържа и го попита не му ли допадат неговите поддръжници и не смята ли, че правят чест на каузата му.

— Ала е жалко, момко — добави той, — че не успяхте да окачите на въжето онези четирима окаяници. Ако бяхте направили това, представителите на дворянството тук щяха да изтръгнат конете от колата ви, да впрегнат в нея двадесет магарета и да ви довлекат в Стилброу като истински победител.

Скоро Мур остави виното си, отдели се от компанията и потегли към къщи. След по-малко от пет минути мистър Йорк го последва и двамата, яздейки заедно, напуснаха пределите на Стилброу.

Рано бе да се прибират у дома си, но пък денят бе вече доста напреднал — последният слънчев лъч бе изчезнал от краищата на облаците, а октомврийската нощ хвърляше върху земята своите все по-плътни сенки.

Мистър Йорк — умерено развеселен от умереното количество вино, доволен, че вижда младия Мур отново в Йоркшир и че той ще му бъде другар по време на дългия път към дома — обсеби по-активната роля в разговора. Спомена накратко и с насмешлив тон за съдебните процеси и присъдите, след това премина към местните клюки и не след дълго войнствено се зае с личните дела на Мур.

— Боб, предполагам, че загубихте, но си го заслужавате. Фортуна се бе влюбила във вас и ви бе отредила най-голямата награда — двадесет хиляди лири. От вас се искаше само да протегнете ръка и да ги вземете. А какво направихте вие? Наредихте да оседлаят коня ви и отидохте да ловувате в Уорикшир. Вашата възлюбена — имам предвид Фортуна — се оказа извънредно отстъпчива. Тя каза: „Ще му простя, млад е още.“ И чака като някоя статуя на Търпението, докато траеше гонитбата и опасният улов бе сложен в торбата. Очакваше, че тогава вече ще се върнете и ще бъдете добро момче — все още пазеше за вас най-голямата на града. Но остана безкрайно учудена, както впрочем и аз, когато видя, че вместо да препуснете презглава към къщи, за да положите в нозете й спечелените лаври, вие спокойно се качихте в дилижанса и заминахте за Лондон. Какво сте правили там — един дявол знае. Предполагам, че нищо друго, освен да седите оклюман по цял ден. Лицето ви никога не е било бяло като лилия, ала сега е зелено като маслина. Не сте вече тъй привлекателен, какъвто бяхте, човече.

— И кой ще вземе наградата, за която толкова много говорите?

— Ами един баронет, това е то. Не храня никакво съмнение, че сте я загубили — преди още да настъпи Коледа, тя ще бъде вече лейди Нанъли.

— Хм! Нищо чудно.

— А не трябваше да става така. Ама че сте глупак! Кълна се, че тя можеше да бъде ваша!

— Какво ви кара да мислите така, мистър Йорк?

— Всичко. Искрата в очите й, руменината по бузите й. Колчем се споменеше името ви, лицето й цялото пламваше, макар обикновено да е бледо.

— Предполагам, че вече съм пропуснал шанса си, нали?

— Сигурно е тъй, но все пак опитайте — струва си. Аз наричам този сър Филип разредено мляко. Освен това казват, че пописвал стихчета, рими нареждал. Във всички случаи вие стоите над това, Боб.

— Ще ме посъветвате ли да поискам ръката й, мистър Йорк, макар и късно, в единадесетия час?

— Защо да не опитате, Робърт? Ако и харесвате, а нещо ми подсказва, че е тъй или поне е било тъй, тя ще прости много неща. Но вие се смеете, момчето ми — на мен ли? По-добре се смейте на собствената си опърничавост. Виждам обаче, че се смеете насила — в момента изглеждате толкова кисел, колкото заслужавате да бъдете.

— Колко спорих със себе си, Йорк. Ритах срещу ръжена, борих се в усмирителна риза, изкълчих си китките, докато размахвах ръце в белезници, и удрях твърдата си глава в още по-твърда от нея стена.

— Ха! Доволен съм да чуя това. Хубаво упражнение! Надявам се, че е било полезно и че е отнело малко от самоувереността ви?

— Самоувереност! Какво е това? Себеуважение, себетърпимост дори — какви са тези неща? Вие продавате ли ги? Познавате ли някой, който да ги продава? Посочете ми ги — те ще намерят в мое лице щедър купувач. Бих се разделил и с последната си лира още тази минута, за да си купя от тях.