Шърли

— С това разумно решение се запътих към Фийлдхед през една августовска вечер — това бе точно в навечерието на заминаването ми за Бърмингам, защото, разбирате ли, исках да си осигуря прекрасната награда на Фортуна. Предварително бях изпратил известие, че желая да се срещна с нея на четири очи. Намерих я у дома и сама. Тя ме прие без стеснение, понеже мислеше, че съм дошъл по работа. Самият аз се чувствувах доста неловко, но бях същевременно и изпълнен с решителност. Почти не мога да си спомня как се справих със задачата, но се заех с нея твърдо и непоколебимо — сигурно е било ужасно. Съвсем сериозно предложих себе си, прекрасната си персона — с всичките си дългове, разбира се — като сделка. Не бях на себе си, когато видях, че тя нито се изчерви, нито трепна, нито пък сведе поглед надолу. Отвърна ми така: „Съмнявам се дали съм ви разбрала, мистър Мур.“ Трябваше отново да повторя цялото предложение, да го произнеса отчетливо като азбуката, преди тя напълно да го разбере. И какво направи след това? Вместо да смотолеви едно очарователно „да“ или пък да запази нежно и смутено мълчание (което би било същото), тя се изправи, прекоси стаята два пъти по своя неповторим начин и възкликна: „Бог да ви е на помощ!“ Йорк, стоях с гръб към камината я се облегнах на полицата й — приготвих се за най-лошото. Узнах в този миг съдбата си, но познавах и себе си. Изражението и гласът й не оставяха място за съмнения. Тя се спря и ме погледна. „Бог да ви е на помощ! — жаловито повтори тя с онзи изненадан възмутен и при все това печален тон. — Направихте ми странно предложение, странно, като се има предвид, че идва не от друг, а от вас. А ако знаехте колко странно говорехте и изглеждахте преди малко, щяхте да се уплашите от себе си. Говорехте като разбойник, който иска кесията ми, а не като влюбен, който моли за сърцето ми.“ Необичайни думи, нали, Йорк? Но когато ги произнасяше, аз знаех, че бяха толкова необичайни, колкото и верни. Те бяха като огледало, в което виждах себе си. Погледнах я безмълвен, с нещо вълче в очите — бе ме разгневила и засрамила. „Жерар Мур, много добре знаете, че не обичате Шърли Кийлдар“ — каза тя. Можех да се впусна в лъжливи клетви, да започна да й се кълна в любов, но нямах сили да изрека лъжа в лицето й, да се омърся с измама, когато чувствувах до себе си праведното й присъствие. Освен това подобни безсъдържателни клетви щяха да прозвучат фалшиво като в празна стая — тя щеше да ми повярва толкова, колкото би повярвала на призрака на Юда, ако той бе изскочил от тъмата на нощта и бе застанал пред нея. Женското й сърце притежаваше твърде чувствителен усет, за да бъде заблудено и да види в моето грубо и хладно възхищение истинския пламък на една мъжка любов. Ще попитате какво стана след това, нали, мистър Йорк? Тя просто седна на перваза на прозореца и заплака. Заплака горчиво и с жар — очите й не само проливаха едри сълзи, но и блестяха. Проблясваха отворени, огромни, тъмни и надменни към мен и ми казваха: „Ти ми причини болка, обиди ме, измами ме.“ След малко тя добави и слово към изражението си: „Аз ви уважавах, възхищавах ви се, харесвах ви. Да, като истински брат, а вие — вие искате да направите сделка с мен. Вие бихте ме принесли в жертва на тази тъкачница, на този ваш Молох!“ Проявих достатъчно разум и се въздържах, от каквото и да е извинение, какъвто и да е опит за оправдание — стоях там, за да бъда презрян. Продал се в онзи момент на дявола, аз се почувствувах съвсем главозамаян; когато проговорих, знаете ли какво казах? „Каквито и да са моите чувства, мис Кийлдар, бях убеден, че ме обичате.“ Възхитително, нали? Тя седеше напълно объркана. „В момента Робърт Мур ли ми говори? — чух я да си шепне. — Това пред мен човек ли е, или нещо по-низше? Нима искате да кажете — попита по-високо тя, — нима искате да кажете, че сте мислели, че аз ви обичам така, както обичаме тези, с които желаем да се свържем навеки?“ Това бе значението на думите ми и аз го потвърдих. „Вие сте си въобразили нещо, което оскърбява чувствата на една жена — бе нейният отговор, — и го заявихте по начин, който отвращава женската душа. Вие намеквате, че цялото искрено внимание, което съм ви оказвала, е било една премислена, нагла и нескромна хитрост, целяща да ми осигури съпруг. Искате да кажете, че най-сетне сте дошли тук от съжаление към мен, за да ми предложите ръката си, защото съм ви ухажвала. Позволете ми да кажа това, че зрението ви не е в ред и че сте видели погрешно. Вашият език ви издава — говорите неверни неща. Никога не съм ви обичала — за това можете да бъдете спокоен. В сърцето си нямам нито капчица страст за вас, както и вие не изпитвате никаква обич към мен.“ Е, не бе ли това отговор за мен, Йорк? „Изглежда, Робърт Мур е един заслепен и оглупял човек“ — отбелязах аз. „Да съм ви обичала! — извика тя. — Към вас съм се отнасяла искрено, по сестрински — никога не съм ви отбягвала, никога не съм се страхувала от вас. Не можете — тържествуващо заяви тя, — не можете да ме накарате да тръпна, когато идвате, нито пък да разтуптите сърцето ми с присъствието си.“ Казах й, че често пъти, когато е разговаряла с мен, се е изчервявала и че звукът на името ми я е вълнувал. „Не заради вас!“ — бе краткият й отговор, след който настоях за обяснение, но не го получих. „Когато седях до вас на училищния празник, мислехте ли тогава, че ви обичам; когато ви спрях на онази пътека, мислехте ли тогава, че ви обичам? Когато идвах при вас в кантората, когато се разхождахме по алеята — мислехте ли тогава, че ви обичам?“ Разпитваше ме по този начин, а аз и отвърнах, че съм го мислел. Всемогъщи боже! Йорк, тя се надигна, за миг ми се стори, че се извиси, разрасна се и сякаш се превърна в пламък — трепет премина по цялото и тяло като у никой жив въглен, нажежен до най-ярката си аленина. „Това означава, че имате възможно най-лошо мнение за мен, смятате, че съм лишена от качествата, които ценя най-много. Това означава съм предателка спрямо всички мои сестри, че съм постъпила така, както не би постъпила нито една жена, без да унизи себе си и своя пол, че съм се стремила към онова, към което непокварените от моя пол се отнасят с погнуса и презрение.“ Запазихме мълчание в продължение на доста време. „Луцифер — Утринна звезда! — продължи тя. — Това е вашето падение. Вие, заемали някога високо място в моите очи, сега сте запратен долу; вие, мой близък приятел от прежните дни, сте изгонен. Вървете си!“ Не си тръгнах, бях почувствувал някакво вълнение в гласа й, бях видял устните й да потрепват — знаех, че щеше да последва още един поток от сълзи, а след това, надявах се, трябваше да настъпи някакво успокоение, ето защо изчаках. Топлият дъжд продължаваше да се сипе все тъй обилно, но вече по-тихо; в гласа й се появи друга нотка — по-мека и по-жаловита. Докато я наблюдавах, тя повдигна към мен лице, в чийто поглед се четеше повече укор, отколкото надменност, в чиито очи се таеше повече скръб, отколкото раздразнение. „О, Мур!“ — каза тя. Това бе по-лошо дори и от: „И ти ли, Бруте!“ Потърсих облекчение в нещо, което трябваше да бъде въздишка, но излезе стенание. Една безутешност, като тази на Каин, прониза гърдите ми. „Сгреших — заявих аз — и това ми донесе горчива отплата, затова ще я похарча далеч от тази, която ми я даде.“ Взех шапката си. През цялото време не намирах в себе си сили да си тръгна просто ей така, а си мислех, че и тя няма да ме пусне, и тя наистина нямаше да го стори, ако не бе жестоката рана, която бях нанесъл на нейната гордост и която възпираше състраданието й, която не й позволяваше да проговори. Почувствувах се длъжен да се върна, щом стигнах до вратата, да се приближа до нея и да й кажа: „Простете ми.“