Почти не сме се срещали след онази вечер. Веднъж, когато бях сам в гостната и търсех една тетрадка на Хенри, тя влезе, облечена за концерт в Стилброу. Свенливостта — нейната, не моята — спусна сребристия си воал помежду ни. Много безсмислици съм чел и слушал за „моминската скромност“. Но когато тези думи се използуват с разум, а не с повод и без повод, тогава те звучат добре и на място. Когато пристъпи към прозореца, след като мълчаливо, но грациозно ме поздрави, в съзнанието си не намерих други слова за нея, освен „най-непорочна девица“. В моите представи аз я виждах облечена в нежно великолепие, окичена с ореола на моминска скромност. Може да съм един от най-глупавите, тъй като съм и един от най-обикновените мъже, но истината е, че тази нейна свенливост дълбоко ме трогна, тя погали най-съкровените ми чувства. Сигурно съм изглеждал много глупаво — цял бях предаден на райско блаженство, когато тя отмести поглед от моя и изящно извърна глава, за да прикрие руменината по страните си.
Зная, че това са думи на мечтател, на някой отнесен и романтичен луд. Аз мечтая. И ще мечтая. А ако тя е обвеяла с романтика прозаичното ми писание, какво бих могъл да сторя?
Какво дете понякога е тя! Какво наивно и простодушно същество! Сякаш още е пред мен, още ме гледа в очите и ме моли да я спася от терзанията на близките й, заклева ме да й дам силен опиат. Виждам я да си признава, че не е толкова силна, че не е съвсем безразлична към съчувствието, както си мислят хората, виждам как една сълза нежно се отронва от клепача и. Оплаква се, че съм я мислел за дете. А нима не е така? Въобразила си беше, че я презирам. Да я презирам! Неизразимо приятно ми бе да се почувствувам изведнъж близо до нея и над нея, да съзнавам естественото си право и силата си да бъда нейна опора, тъй както съпругът трябва да бъде опора за своята съпруга.
Прекланям се пред нейните съвършенства, но именно недостатъците или поне слабостите й ме сближават с нея; те отварят сърцето ми за нейния образ, обгръщат я с любовта ми и причината за това е съвсем егоистична, но напълно естествена — тези недостатъци са стъпалата, по които се изкачвам над нея. Ако тя се изправеше пред мен като някоя изкуствено създадена могила с безукорно подравнени стени, къде би намерил тогава опора човешкият крак? Естественият хълм със своите обрасли в мъх падинки и неравности е този, който ни подканва към изкачване — да достигнем неговия връх, за нас е истинска радост.
Но да оставя метафорите. За окото ми е истинска наслада да я съзерцава — тя ме прави щастлив. Ако бях крал, а тя — прислужница, която мете стълбището в палата ми, през цялата тази пропаст, която би ни разделяла тогава, окото ми щеше да открие качествата й. Сърцето ми щеше вярно да затупти за нея въпреки огромното пространство, което нямаше да позволи запознанството ни. Ако бях господар, а тя — моя прислужница, нямаше да мога да устоя на тази Шърли. Вземете образованието й, вземете украшенията, скъпата й рокля, всички външни предимства, отнемете изяществото и, като оставите само толкова, колкото да не се наруши пропорционалността на фигурата й и ми я представете пред вратата на някой селски дом, облечена във вълнена рокля. Ако ми предложи на прага глътка вода с онази усмивка, с онази топла благосклонност, с която сега раздава господарско гостоприемство — пак бих я харесал. Бих пожелал да поостана за час, бих се позабавил, за да поговоря с това селско момиче. Вярно е, че нямаше да ме вълнуват чувствата, които ме вълнуват сега; нямаше да съзра в нея нищо божествено, но когато и да срещнех младата селска девойка — щеше да бъде с удоволствие, когато и да я напуснех — щеше да бъде със съжаление.